3
Когато луната надзърна иззад облаците — досущ като илюстрация от детска книжка за пирати и заровени съкровища, каза си Клей — те напуснаха хамбара и подновиха пътешествието си на север. Тази нощ се натъкнаха и на други като тях.
„Защото отсега нататък това е нашето време — помисли си художникът и премести автоматичното оръжие от едното си рамо на другото. Напълно заредено, то бе ужасно тежко. — Телефонните откачалки владеят дните; изгреят ли звездите, настава нашият час. Ние сме като вампири — обречени сме на нощта. Когато сме близо един до друг, се разпознаваме по това, че можем да говорим; когато сме по-далеч, това става посредством раниците и оръжията ни, а когато ни разделя още по-голямо разстояние, единственият сигурен знак са лъчите на фенерчетата ни. Преди три дни ние не само управлявахме света, но и изпитвахме чувство за вина към всички онези видове, които сме заличили от лицето на земята по време на изкачването си към нирваната на кабелната телевизия и микровълновите пуканки. Сега сме Изгнаниците с фенерчетата.“ Той погледна Том:
— Къде отиват? Къде отиват телефонните откачалки след здрачаване?
Мъжът с тънките му стачки го изгледа мрачно:
— На Северния полюс. Всички джуджета са измрели от грипа, плъзнал по северните елени, и перковците помагат на Дядо Коледа да изработи в срок играчките за децата.
— Господи — въздъхна Клей, — да не си станал накриво днес?
Том обаче изглеждаше напълно сериозен.
— Мисля си за Рейф — промълви. — Тревожа се дали е добре. Сигурно това ти звучи доста глупаво.
— Не — отвърна художникът, макар че на фона на притесненията му за Джони и Шарън не бе особено убеден в това.
4
Намериха пътен атлас в едно павилионче за вестници и списания в китното градче Балардвейл, където едва ли имаше повече от два светофара. Движеха се на север и бяха доволни от решението си да останат на относително спокойния участък между 93-о и 95-о шосе. Другите хора, които срещаха по пътя си — повечето от тях се бяха запътили в западна посока, говореха за километрични задръствания и ужасяващи катастрофи. Един от малцината, насочили се на изток, им разказа за някакъв петроловоз, който се блъснал недалеч от изхода за Уейкфийлд на Междущатско шосе № 93; експлозията на товара му породила верижна реакция, която изпепелила цял километър от нагъчканите като консервирани сардини превозни средства. Вонята, по думите на човека, била като на „пържена риба в преизподнята“.
Срещнаха и други Изгнаници с фенерчета, докато вървяха из предградията на Андоувър, и от тях научиха, че границата с Ню Хампшир е затворена. Полицаите на щата и шерифите първо стреляли, а после задавали въпроси — за тях нямало абсолютно никакво значение дали си от телефонните откачалки, или не.
— Това явно е някаква нова версия на шибания девиз, който носят на значките си — измърмори един възрастен човек с навъсена физиономия, с когото повървяха известно време. Той носеше малка раница и огромен фенер, а от десния му джоб стърчеше ръкохватка на пистолет. — Ако си в Ню Хампшир, живей си живота, но дойдеш ли тук, ще умреш, мамка ти!20
— Това е просто… Не мога да повярвам! — възкликна Алис.
— Ако щете вярвайте, госпожичке — каза временният им спътник. — Срещнах няколко души, които са искали да отидат на север — също като вас, момчета, но веднага завили обратно на юг, когато видели как застреляли пред очите им някакви типове, опитващи се да влязат в Ню Хампшир откъм Дънстейбъл.
— Кога? — попита Клей. — Снощи.
Художникът искаше да го попита още доста други неща, ала в крайна сметка се отказа. В Андоувър мъжът с навъсената физиономия и по-голямата част от хората, с които споделяха задръстения от автомобили (но проходим за пешеходци) път, свърнаха по Шосе № 133 в западна посока. Клей, Том и Алис спряха на главната улица на Андоувър — която пустееше, като се изключат неколцината странници с фенерчета — за да обсъдят понататъшния си маршрут.
— Вярваш ли му? — обърна се Клей към Алис.
— Не — поклати глава момичето и погледна Том, който заяви:
— Нито пък аз. Мисля, че историята на този човек прилича на митовете за алигатори в градската канализация.
Тийнейджърката кимна.
— Пък и новините вече не се разпространяват толкова бързо. Особено след като няма и мобилни телефони.
— Точно така — кимна Том. — Наблюдаваме възникването на градските легенди на новото време. Пък и да не забравяме, че говорим за онзи щат, който един мой приятел нарича „Ню Хамстер“. Предлагам да не се отклоняваме от пътя си, но за всеки случай да прекосим границата на възможно най-отдалечената от шосето точка.