— Майка ти може да е имала версия на Лес Браун, синко, но най-вероятно плочата й е била или на Дон Коста, или на Хенри Манчини. Те бяха доста популярни навремето. Що се отнася до това… — Той наклони глава в посоката, откъдето се чуваше музиката. — То не е нищо друго, освен самият Лорънс Уелк23.
— Лорънс Уелк — пророни смаяно Том.
— Кой? — попита Алис.
— Заслушай се в походката на слончето — подхвърли Клей и се засмя, след което си каза, че Джони сигурно щеше да се влюби в тази мелодия, и смехът му секна. Господин Великанска раница не му обърна внимание.
— Да, Лорънс Уелк — рече той. — Очите ми може и да не виждат като едно време, но ушите ми са си наред. Двамата с жена ми гледахме неговото шоу всяка шибана събота.
— А, Додж също си го биваше — рече спътникът му с двуцевката. Това бе единственият му принос в разговора и Клей нямаше никаква представа какво искаше да каже.
— Лорънс Уелк и неговият Шампански оркестър — каза Том. — Гледай ти!
— Лорънс Уелк и неговите Шампански музиканти — уточни господин Великанска раница. — Боже Господи!
— Да не забравяме сестрите Ленън и прекрасната Алис Лон — каза Том. В този миг призрачната музика се промени.
— Това е „Калкута“ — въздъхна възрастният мъж. — Е, ние да продължаваме. Беше ми приятно да си побъбрим. Приятен ден.
— Приятна нощ — усмихна се Клей.
— Не — поклати глава господин Великанска раница. — Вече нощите са нашите дни. Не сте ли забелязали? Приятен ден, момчета. И на вас също, млада госпожице!
— Благодаря ви — каза малката госпожица, която стоеше между Клей и Том.
Двамата възрастни мъже се затътриха напред, а лъчите на фенерчетата около тях водеха Изгнаниците все по-навътре в Ню Хампшир. След няколко крачки обаче господин Великанска раница спря и се обърна към тримата спътници:
— Гледайте да напуснете пътя до един час. Намерете си някаква къща или мотел и влезте. Знаете за обувките, нали?
— Какво за обувките? — попита Том.
Познавачът на бигбендите търпеливо го изгледа, сякаш имаше пред себе си кръгъл идиот. В далечината „Калкута“ бе заменена от някаква полка, която звучеше налудничаво в мъгливата влажна нощ.
— Когато влезете някъде, сложете обувките си пред вратата — обясни онзи. — Умопобърканите няма да ги вземат, а тези като нас ще разберат, че мястото е заето, и ще продължат напред, за да си потърсят друго укритие. Това намалява… — Погледът му спря на руския автомат, който Клей носеше през рамо, — …намалява инцидентите.
— Имало ли е инциденти? — попита Том.
— О, да — със стряскащо безразличие отвърна господин Великанска раница. — Винаги има инциденти, защото просто човешката натура е такава. Но при положение че има достатъчно къщи, няма смисъл да се караме за една от тях. Тъй че просто оставете обувките си отвън.
— Откъде го знаете? — попита Алис.
На лицето на събеседника им грейна усмивка, която сякаш го подмлади с десетина години. Нямаше как да не се усмихнеш на девойката. — беше млада, и въпреки че беше три сутринта, изглеждаше страхотно.
— Хората говорят, аз ги слушам — рече той. — А когато аз говоря, понякога и мен ме слушат. Вие слушахте ли ме?
— Да — отвърна тийнейджърката и добави усмихнато: — Това е едно от хубавите ми качества.
— Тогава предавайте нататък това, което сте чули. Сякаш не ни стига, че трябва да се пазим от ония, та трябва да си създаваме проблеми и помежду си.
Клей се замисли за жената на име Натали и двайсет и две калибровия й пистолет.
— Прав сте — рече. — Благодаря ви за всичко.
— Това е „Бирената полка“, нали? — попита Том.
— Точно така, синко — отвърна господин Великанска раница. — Мирон Флорен на акордеона. Мир на праха му. Може да се отбиете в Гейтън. Това е едно прекрасно малко градче на около три километра нагоре по пътя.
— Вие там ли ще отседнете? — полюбопитства Алис.
— О, ние с Ролфи ще продължим още малко напред.
— Защо?
— Защото можем, млада госпожице — засмя се събеседникът им. — Приятен ден!
— Приятен ден! — отвърнаха почти в един глас Том, Клей и Алис. Макар и да наближаваха седемдесетте, двамата мъже бързо се изгубиха от погледа им и единствено лъчът на фенерчето, което човекът с двуцевката държеше, проблясваше от време на време в мрака пред тях.
— Лорънс Уелк и неговите Шампански музиканти — промълви Том.
23
Лорънс Уелк (1903–1992) — известен композитор, чиято „Разходка на малкото слонче“ е от 1962 година; Лес Браун (1912–2001) и „прочутият оркестър“ е един от най-нашумелите бигбендове и създава много хитове през трийсетте и четирийсетте; Дон Коста (1925–1983) е аранжор и продуцент, работил с Франк Синатра, а Хенри Манчини (1924–1994) е един от най-големите филмови композитори на времето си, известен с мелодията за „Розовата пантера“. — Б. пр.