— Колко дължат? — попита той.
— Двадесет франка.
Мариус бе отделил тридесет франка за извънредни нужди.
— Ето ви двадесет и пет франка — каза той на бабичката. — Платете наема вместо тях и им дайте останалите пет, без да им казвате от кого са.
ГЛАВА XVI
СРЕЩА НА ДВЕ ЗВЕЗДИ
По това време Мариус беше красив младеж със среден ръст, гъсти съвсем черни коси, високо, умно чело и чудна уста.
Дори в дните на голяма несрета девойките се извръщаха след него. Мислеше, че оглеждат оръфаните му дрехи и се подиграват, а всъщност те се заглеждаха в миловидното му лице.
Курфейрак се шегуваше с неговата невинност и му подхвърляше:
— Светец ли ще ставаш?
Мариус действително избягваше жените. Беше страшно стеснителен. Само от две жени не странеше, но и не им обръщаше внимание. Едва ли ги считаше за жени. Първата беше бабичката от плевника Горбо. Втората — едно момиченце, което виждаше много често, без никога да спре поглед на него.
Повече от година в безлюдната алея на Люксембурската градина, където обичаше да се разхожда, той виждаше на една и съща пейка един мъж с малко момиченце. Мъжът беше шестдесетинагодишен и имаше тъжно и сериозно изражение. Правеше впечатление на необщителен човек. Косите му бяха съвсем бели. Първия път, когато ги видя, момичето беше тринадесет-четиринадесетгодишно, грозно, слабо, незначително, само очите му обещаваха да станат хубави. Беше облечено в зле скроена униформа на пансионерка от манастир. По всяка вероятност бяха баща и дъщеря.
В първите два-три дни те привлякоха вниманието на Мариус. После престанаха да съществуват за него. А те като че ли изобщо не го забелязваха. Момичето през цялото време бъбреше весело, а мъжът говореше малко, но от време на време го поглеждаше с неизразима бащинска обич.
Понеже само роклята на момичето и косите на мъжа бяха направили впечатление на Мариус, той беше нарекъл мислено дъщерята госпожица Ланоар3, а бащата — господин Льоблан4.
И ние ще си послужил с това име за улеснение на разказа ни.
По едно време Мариус прекрати разходките си в градината, без сам да знае защо и близо шест месеца не се мярна по алеята. Най-сетне в една ведра лятна утрин той се появи отново. Беше в чудесно настроение и му се струваше, че сърцето му е побрало всички птичи песни и цялото синьо небе.
Той зърна познатата девойка в дъното на алеята, но когато наближи, забеляза, че старецът си бе останал същият, а момичето като че ли беше друго. Девойката, която виждаше сега, беше красиво, стройно създание с всички женски прелести, съчетани с детска миловидност. Пленителна възраст, която се изразява с две думи: петнадесет години. Чудни кестеняви коси, изваяно сякаш от мрамор чело, бузи, напомнящи листца от роза.
Когато Мариус мина край нея, той не можа да види очите й, защото бяха наведени. Той я взе за друга дъщеря на господин Льоблан, по-голяма от първата. Но когато по навик мина втори път покрай пейката и разгледа внимателно момичето, той разпозна в него предишното. За шест месеца момиченцето се беше превърнало в девойка. Това беше разгадката. Най-обикновено явление. Настъпва ден, когато момичетата неусетно разцъфват. Вчера дете, днес вълнуващо създание. Познайницата на Мариус не само бе порасла, но се бе разхубавила. Настъпила бе нейната пролет. Нямаше ни помен от пансионерката с грозна вълнена рокля. Заедно с красотата беше дошъл и вкусът. Тя беше облечена просто, но изящно. Рокля от черна дамаска с пелеринка, шапка с бял воал и бели ръкавици, всичко подчертаваше тънката й талия.
Когато за втори път мина край нея, девойката повдигна клепачи. Очите й бяха дълбоки, небесносини, леко премрежени. Очи на дете. Тя го погледна равнодушно, а и той продължи разходката си, мислейки за друго.
ГЛАВА XVII
ВЪЗДЕЙСТВИЕТО НА ПРОЛЕТТА
Въздухът беше топъл, градината беше заляна от слънце и сянка, Мариус беше разтворил душата си за природата. Той пак мина край пейката. Какво имаше този път в погледа на девойката? Мариус не би могъл да определи. Това бе поглед-светкавица.
Този ден той не бе срещнал наивен детски поглед, а пред него се бе открехнала за миг тайнствена бездна и тутакси се бе затворила.
Когато вечерта се завърна в стаичката си, Мариус погледна дрехите си и за пръв път си даде сметка, че беше неимоверно глупаво да се разхожда в Люксембурската градина с всекидневните си дрехи — смачкана шапка, груби ботуши и протрит на лактите сюртук.