Това явление едва ли се среща в друга столица. Две условия са необходими: величието на Париж и неговата жизнерадост.
Този път обаче, когато се вдигна на оръжие на 5 юни 1832 година, големият град почувствува нещо, по-силно може би от самия него: той се уплаши. Дори в най-отдалечените и „най-безучастни“ квартали посред бял ден се затвориха врати, кепенци и прозорци. Смелите грабнаха оръжие, страхливците се изпокриха. Улиците бяха пусти като в четири часа сутринта. Предаваха се тревожни подробности, носеха се злокобни слухове. Нерешителността на маршал Султ тревожеше хората. Защо не нападне тутакси? Явно той беше дълбоко смутен. Старият лъв подушваше в мрака непознато чудовище.
Вечерта настъпи. Театрите не се отвориха. Обискирваха минувачите. Полицейското управление и затворите бяха претъпкани е арестувани.
Парижаните се барикадираха в домовете си. Те залостваха вратите си, питайки се: „Как ще свърши всичко това?“
ГЛАВА XXIV
МАЛКО ПОЯСНЕНИЕ ОТНОСНО ПРОИЗХОДА НА ПОЕЗИЯТА НА ГАВРОШ
В мига, когато народът и войската влязоха в стълкновение пред Арсенала, по улица Менилмонтан се зададе дрипаво хлапе с клонче цъфнал глог в ръка. Беше го откършило от Белвилските възвишения. То съгледа върху сергията на една вехтошарка стар кавалерийски пистолет. Хвърли клончето на улицата и извика:
— Бабо не знам коя си, ще ви задигна ей това тук!
И побягна с пистолета.
Две минути след това вълната подплашени буржоа, които бягаха, срещнаха детето. То размахваше пистолета си и пееше:
Малкият Гаврош отиваше на война. Чак на булеварда забеляза, че пистолетът му няма спусък.
Кой бе съчинил стихчето в крак, с което крачеше? Кой бе съчинил и другите песнички, които той така охотно пееше при случай? Не знаем. Той знаеше всички популярни песнички и прибавяше към тях собственото си чуруликане. Съчетаваше репертоара на птичките с репертоара на парижките художнически ателиета. Беше образован гамен.
Впрочем на него и през ум не му минаваше, че когато през онази студена дъждовна нощ бе предложил гостоприемно своя слон на двете малчуганчета, беше изиграл роля на провидение за собствените си братчета. Вечерта за братчетата си, а рано сутринта за баща си. Така бе прекарал тази нощ. Когато се върна при слона, той измъкна изкусно момченцата, раздели с тях случайната закуска, изнамерена кой знае откъде, и си отиде, като ги повери на добрата майка, улицата, която го беше отгледала кажи-речи и него самия. Определи им среща на същото място и вместо сбогом произнесе следната назидателна реч:
— А сега се чупя или другояче казано офейквам. Ако не намерите татко и мама, елате пак тук довечера, мъничета. Ще ви нагостя за вечеря и ще ви сложа да нанкате.
Двете дечица не дойдоха вечерта. Може би някой градски сержант ги бе отвел в участъка или чисто и просто се бяха изгубили в огромната парижка джунгла. Гаврош не ги видя вече. От онази нощ бяха изминали десет или дванадесет седмици. Неведнъж му се случваше да се почеше по темето и да си каже: „Къде ли пропаднаха дечицата ми?“
Междувременно той стигна с пистолет в ръка до улица Понт-о-Шу. Там имаше само едно отворено дюкянче и при това баничарница. Благословен случай да си хапне ябълкова пита, преди да потъне в неизвестността. Гаврош опипа джобовете си, обърна и джобчето на жилетката си, но не намери нищо, нито едно петаче.
— На помощ! — развика се той.
Тежко е да загубиш последната ябълкова пита в живота си.
Но все пак той продължи пътя си.
Почувствува нужда да замени с нещо непостижимата ябълкова пита и си достави неповторимо наслаждение, като разкъса посред бял ден афишите на театралните представления.
Малко по-далеч видя група цветущи личности, които му се сториха едри собственици. Той повдигна рамене и изплю по техен адрес следната жлъчна забележка:
— Колко са тлъсти, пустите му рентиери! Тъпчат се като свини. Не вдигат глава от яденето. Попитайте ги къде си дяват паричките. И те не знаят. Изпапват ги и толкова. Плюскат колкото им побира търбухът!
ГЛАВА XXV
ГАВРОШ НА ПОХОД
Да размахваш посред улицата пистолет без спусък е такава обществена проява, че с всяка измината крачка Гаврош все повече се разпалваше. Той пееше откъси от „Марсилезата“ и сегиз-тогиз се провикваше бодро:
— Всичко е наред. Боли ме лявата лапа. Изкълчил съм си ревматизма, но съм доволен, буржуи. А вие кротувайте, че сега ще ви изпея страшно бунтовни куплетчета. Какво представляват ченгетата? Кучешка порода. Но по-добре да не оскърбявам кучетата. Ех, защо си нямах едно7 на пистолета! Идвам от булеварда, приятелчета. Там взе да припарва, там ври и кипи! Време е да се обере пяната. Напред, другари! „Нека нечистата кръв да напои браздите“!8 Да се бием, пусто да остане! До гуша ми дойде тиранията!