— А, господин Харди! — каза зарадван той. — Влезте, влезте.
Половинка незапалена пура висеше в устата му. Най-горното копче на ризата му беше разкопчано, вратовръзката му бе така разхлабена, че едва се крепеше. Харди си помисли, че това може би е същата връзка, с която Фрийман бе вчера, същата риза. Щорите стояха все още наполовина спуснати, макар че работният ден вече отдавна беше започнал. Дали Фрийман не беше спал в кабинета си? Нямаше да е за първи път, но реши да не пита. В края на краищата по-добре да не знае.
— Искал си да ме видиш. Ако е за наема, не плащам повече и това е последната ми дума. Всъщност и без това плащам прекалено много.
Фрийман се покашля.
— Това с жената от „Портола“ е твое дело, нали?
— Може би.
— Това значи, че си или най-лишеният от късмет кучи син на планетата, или най-тъпият. Много съм любопитен да науча какво си смятал, когато си поискал от Страут да изкопае костите на тази нещастна женица.
— Откъде знаеш, че съм бил аз? А и, строго погледнато, не съм. Беше Уес Фарел, макар че, признавам, и аз изиграх някаква роля.
— Онези намеци вчера на обяд, които може би поради голямото си вълнение си забравил… Джон Страут спомена поименно както господин Фарел, така и госпожа Лоринг. А по една случайност ги забелязах отново във вестника тази сутрин. На първа страница, ако не греша.
— А пък сега се сещам и за автора на материала — Джеф Елиът. Трябва да му се обадя и да го накарам да ме черпи един обяд или нещо такова.
Фрийман се облегна назад, огледа го изпитателно.
— Не говориш сериозно.
Харди взе един тапициран стол и го придвижи така, че да се вижда с Фрийман, след това седна.
— Вземам го напълно сериозно. И при цялото ми полагащо се уважение към побелелите ти коси, това не е нито лош късмет, нито глупост. Проверих и съм сигурен, че моят клиент е отсъствал и е бил далеч, когато госпожа Лоринг е починала. Не е могъл да я убие.
— Да, може би не нея, но може би тя няма нищо общо с Маркъм.
— Формално погледнато, така е, но това не е приложимо в случая. Тя е напълно свързана с него.
— И как, моля? Доколкото разбирам, а даже и статията на господин Елиът го подчертава съвсем ясно, твоята госпожа Лоринг е умряла от различна свръхдоза, от напълно различно лекарство от лекарството на господин Маркъм. Това само по себе си посочва към различен извършител. Res ipsa loquitur, n’est-ce pas?2 Възможно ли е да не осъзнаваш това?
Харди започваше да се дразни от насоката, която пое Фрийман, но не можеше да не се възхити от човек, който се изразява на английски, латински и френски, и то свързано, с такава лекота и без предварително обмисляне. Такова нещо не чува всеки ден. Така че Харди отвърна полуусмихнат:
— Разбира се, Дейвид, осъзнавам го. Просто не виждам какъв е проблемът.
Фрийман се наведе напред, опря лакти на бюрото и извади пурата от устата си.
— Проблемът е, че този случай нито доказва, нито опровергава каквото и да е, свързано с твоя клиент по отношение на господин Маркъм. А ти си даваш вид, че е така. Всъщност единственият резултат е, че по този начин само се засилва натискът върху господин Джакман да задържи поне някого в „Портола“, а най-подходящият човек подръка може всъщност да се окаже доктор Кенсинг.
Харди поклати глава.
— По една случайност току-що бях при Кларънс. Той изобщо не разсъждава по този начин.
— Ще го направи. Дай му малко време.
— Не вярвам. Той ще търси човека, който е убил госпожа Лоринг и може би още няколко други пациенти в „Портола“. След това ще приеме, че същият този човек е убил и Маркъм.
— И защо мислиш, че ще направи това?
— Господи, Дейвид! Защото такава е логиката. Не си ли малко прекалено доверчив да допускаш, че двама отделни убийци обикалят залите в „Портола“?
Фрийман отпусна глава и въздъхна.
— А бавното преследване с кола на О. Дж. Симпсън не изискваше ли прекалена доверчивост? А онази синя рокля на Моника, дето се оказа неизпрана, не изискваше ли прекалена доверчивост? Или повторното преброяване във Флорида — двеста и няколко гласа от шейсет милиона? Повярвай ми, Диз, хората днес са свикнали на безкрайно разтеглива доверчивост. Това, което виждам, е, че за жалост си изкушен да мислиш, че вече си спечелил, че си отървал Кенсинг. Казвам ти, че не е така. Единственото, което си постигнал, е да поставиш всички в „Портола“ под увеличително стъкло, включително и него. Не би трябвало да пренебрегваш това, но от думите ти разбирам, че точно такива намерения имаш.
Харди погледна гневно възрастния човек.
— И какво предлагаш?