Притиснат там, където бе през цялото време, изправен зад стената в тъмната спалня, Харди нямаше избор. По никакъв начин не можеше да предвиди кога Рос ще отправи първия изстрел по единия или по двамата. Трябваше да действа първи — и бързо.
Ключът за осветлението беше до вратата, точно където бе той. Пресегна се и щракна ключа, потапяйки апартамента в пълен мрак.
И, както му се стори, незабавно — и в оглушителен тътен. Той се смъкна на пода и преброи четири изстрела в невероятна последователност, като че ли сливащи се в един, докато трае ударът на сърцето. После онзи звук, който свива сърцето и не оставя съмнение: когато едно тяло се сблъсква с друго и му изкарва въздуха — Хъъъъ! — удар в нещо неподвижно, придружен от трясъка на строшени неща. Още един експлозивен изстрел, после още борба и един последен удар, глух бумтящ звук, и гласът на Глицки, почти неузнаваем, но отчетливо негов, който крещи:
— Лампите, Диз, лампите!
Които той успя да щракне тъкмо навреме, за да се отвори с трясък външната врата и фигурата на Брако да се появи в нея с пистолет в протегнатите ръце. Изгасването и светването на лампите бе сигналът, който бяха договорили за подкрепление. После Брако нахълта в стаята, Фиск зад него, също вдигнал пистолет. Харди се бе облегнал с напълно изчерпан адреналин на рамката на вратата към спалнята.
Раджан Бутан бе все още свит в ъгъла си, плачеше тихо, с глава, клюмнала на коленете. Глицки, с пистолет във всяка ръка, се бе изправил на крака, и стоеше, олюлявайки се, над проснатата фигура на Малачи Рос, който кървеше от носа и устата. Като се обърна, Глицки подаде на Брако двата пистолета с дръжките напред.
После неловко отстъпи половин крачка назад и залитна, като че ли загубил равновесие. Харди направи крачка към него.
— Ейб, добре ли…?
Глицки се обърна към него и отвори уста да заговори, но излезе само струйка кръв, която очерта линията на белега му, преди да се строполи отново на пода.
37
Трагичната смърт на шефа на отдел „Убийства“ на Сан Франциско лейтенант Ейбрахам Глицки отбелязва последна тъжна глава от сагата на медицинска група „Парнас“ и нейните усилия да се задържи на повърхността без оглед какво струва това на нейните абонати и на обществеността. Глицки (на 53 години) прекара целия си трудов живот — всичките трийсет години — в служба на града. През цялото време, половината от което прекарано в отдел „Убийства“, той работеше почти неспирно в подземния свят на града, разпитваше свидетели, често враждебно настроени, арестуваше отчаяни убийци, които не биха се колебали да убият отново. Професионалната му среда беше пълна с насилие, наркотици и незачитане на обществото и дори на човешкия живот. И все пак най-голямата гордост на този дълбоко скромен човек бе, че никога не е вадил пистолета си, воден от гняв.
Снощи за първи път това му се наложи. И това го уби.
Той не се занимаваше с някои от онези случаи, които полицията на шега нарича „без човешко присъствие“, при които всички замесени — било то замесени или заподозрени — вече имат сериозно криминално досие. Всъщност убиецът му е класически високопоставен бизнесмен, който бе обект на една неотдавнашна колонка на тези страници — главният изпълнителен директор на „Парнас здраве“ доктор Малачи Рос. Разследването на Глицки, започнало със смъртта на Тим Маркъм, предшественика на Рос, в интензивното отделение на болницата „Портола“, се разрасна и обхвана убийството на семейството на Маркъм, а по-късно, най-неочаквано — и на няколко други неизлечимо болни пациенти в „Портола“ в продължение на последната година и нещо. Доктор Рос понастоящем е арестуван като предполагаем убиец на всички тези хора, както и на лейтенант Глицки.
Глицки бе личен приятел на пишещия тези редове. Той не пиеше и не псуваше. Обичаше футбола, музиката и книгите. Имаше тънко чувство за хумор и остър ум, допълнен от широка осведоменост. Зад грижливо поддържания, понякога сплашващ външен вид се криеше душа, способна на състрадание към приятелите и семействата на жертвите, твърд и все пак толерантен ръководител на колегите си от отдела и образец на честност и почтеност в правната общност. Полуевреин и получернокож, той добре съзнаваше болката от дискриминацията и все пак това не се проявяваше нито в преценките му, нито във всеотдайността му към изрядната работа. Отнасяше се към всеки един по един и същ начин — честно. Заслужено се гордееше с работата, която вършеше. Болката от липсата му ще бъде голяма.