На вратата се обърна още веднъж:
— И да знаете, вас никой не ви обвинява. В случай че си мислите нещо такова.
Следата доведе Харди до една от жилищните кооперации с апартаменти като кутийки в Западното предградие — триетажни измазани бетонни блокове, някога ярки, а сега с цвят на урина, там където графитите не ги покриваха. Както очакваше, никой не знаеше нищо. Но той знаеше, че „Елси Корт“ 1921, апартамент 2-Д бе последният известен адрес на Лус Лопес, на чието име бе регистрирана една от трите ненамерени от Фиск коли додж дарт. Най-накрая Харди убеди една от съседките, че не е полицай, че всъщност работи за застрахователната компания и издирва Лус, за да ѝ прати малко пари. За детето ѝ.
Бе се преместила и съседката не знаеше къде. Една сутрин, може би преди три седмици, просто излязла рано и повече не се завърнала. Обаче съседката си спомняше, че бе работила години наред в хотел „Осака“. Може би те имаха някакъв адрес за връзка с нея.
Колата? Да, беше зелена. На стикера на задния калник пишело „Фината“.
Харди направи малко проучване в Интернет. „Фината“ се оказа движение за поземлена реформа в Салвадор, където десет процента от населението владее деветдесет процента от земята. Преди около десет години „Фината“ бе радикален правителствен план за преразпределение на богатството в тази страна, но неговите поддръжници бяха почти всички избити или принудени да емигрират.
Бе дошла тук със сина си, помисли си той. И после „Парнас“ го бе убил. Маркъм, като ръководител на компанията, бе поел публично отговорност за смъртта на момчето, макар Харди да знаеше, че виновникът бе Рос. Но за Лус Лопес Маркъм бе убил нейното момче.
Безпомощна, бедна и чужденка, тя вероятно е смятала, че не може да се осланя на закона. Законът вероятно никога не би засегнал такъв могъщ човек. Но самата тя би могла да отмъсти за смъртта на детето си. Можеше да прегази този алчен, безчувствен, безсърдечен ухилен негодник.
Бе четири часът следобед, неделя, вторият ден на юни. Отвън слънцето светеше ярко и духаше студен северен вятър. Но в „Шамрок“, където Харди даваше частно парти, бе топло. Барът бе препълнен с градски служители, полицаи, адвокати, съдии, репортери, подбрани доброжелатели и децата им.
Бяха издърпали стойките за рязане на дърва от задния двор и ги бяха покрили с дъски, за да направят една дълга маса в средата на помещението. Щеше да има няколко минути подаръци и речи и след това дневният ред не предвиждаше нищо друго, освен забавления. Двамата в инвалидните колички бяха на почетното място на масата, край канапетата. Джеф Елиът бе първи за подаръците и почука на чашата си, за да усмири присъстващите. Макгуайър изключи джубокса насред песента, която Харди бе купил за случая — това бе единствената диско песен в мюзикбокса — „Ще оцелея“ на Глория Гейнър.
— Мисля, че това е много подходящо — каза Елиът, връчвайки плоския пакет през масата.
— Какво е това? — попита Глицки.
— Това е коректурата на колонката „Градът говори“, която тъкмо нахвърлях, когато изглеждаше сигурно, че ще умреш. Пълна е с лъжи.
— Въобще не съм се канил да умирам. Просто си почивах. Случаят бе много изтощителен.
— Е, успя да заблудиш доста от нас.
В отговор на шумните подканвания Глицки вдигна поставената в рамка страница, което достави удоволствие на събралите се и всички избухнаха в аплодисменти.
Харди, Франи и Трея седяха от другия край на масата.
— Инвалидната количка е малко прекалено, не смяташ ли? — попита Харди. — Той си вървеше много добре вчера у вас.
— Не бива да се напряга още няколко седмици — отвърна Франи.
— Разпореждане на лекарите — добави Трея. После се наведе и прошепна: — Тоя глупак опитваше коремни преси миналата седмица и една от раните му се отвори.
— Коремни преси!
— И колко направи? — опита да се осведоми Харди.
— Дизмъс! — обади се Франи укорително.
— Осем, глупакът му с глупак.
Харди недоволно поклати глава.
— Само осем и му се спуква коремът! — Погледна по дължината на масата, адски щастлив да види най-добрия си приятел седнал отсреща, независимо в какво състояние. — Какъв слабак!
Пътуването отне на Лус тринайсет дни. Удиви я, че след толкова много време все още можа да намери къщата, където бе израснала. Получаваше се така, защото тук нещата имаха значение за нея, не като в Сан Франциско. Отби от магистралата и прекоси града. Едно от първите неща, които видя, ѝ вдъхна някаква надежда. Бяха ремонтирали сградата, в която се намираше редакцията на вестника, откъдето бяха измъкнали баща ѝ. Последния път, когато я видя, сградата приличаше на изгорял скелет. Но като я видеше сега, човек не би могъл даже да допусне това.