Двамата се гледаха добронамерено. Накрая Глицки прекъсна мълчанието.
— Добре де — каза той. — Какво е СКР1?
Харди направи пауза за драматичен ефект.
— Ставам… Крайно… Разсеян! — Той се изхили. — Някой тъжен ден няма да питаш.
12
Глицки бе дал да се разбере, че представянето на Брако и Фиск вчера по време на разговора с Анита Тонг бе незадоволително до такава степен, че им бе забранил да говорят директно с който и да е друг от свидетелите, споменати от Тонг. Специално им бе наредено да не се доближават до Ерик Кенсинг или когото и да е в ръководството на „Парнас“. Ако откриеха някакви нови собствени следи или самостоятелно се доберяха до някой друг, можеха да постъпят както намерят за добре. При положение, разбира се, че незабавно докладваха в отдела — всеки ден — за евентуалните резултати.
Лейтенантът дори подхвърли, че тъй като това е в тяхната област на компетентност, може би щяха да запълнят смислено времето си, като посетят някои сервизи и автомивки, да проследят забелязаните от патрулите подозрителни превозни средства в околните кооперации и квартали. Фиск прие тази задача относително добре настроен, може би с известно примирение и дори облекчение. Но след два часа каране насам-натам в неспирния силен дъжд Брако стана нетърпелив.
— По дяволите, това вече не е автопроизшествие, Харлен! Глицки ни каза да проследим случая и ние сигурно ще строшим някое и друго яйце, докато направим свестен омлет от всичко това. Но да пукна, ако продължа да карам наоколо и да търся някаква проклета кола през целия този скапан ден. Така или иначе, не това го е убило.
Бяха дошли от Мисията и сега бяха спрели на червения светофар на „Ван Нес“, близо до сградата на общината. Фиск, свит на съседната седалка, подпрял брадичката си на кръстосаните си ръце, поклащаше глава.
— Глицки каза: „Търсете колата. Не се занимавайте с Кенсинг“.
— Добре, ами жена му? Тя си е лягала с Маркъм. Някак си е намесена в това.
Фиск стана неспокоен.
— Не знам. Това все пак е доста свързано с Кенсинг, нали? Пък и къде е тя?
— Горе, в „Анза“, зад университета. Имам адреса ѝ.
— Как го намери?
— Обадих се на информацията и попитах. — Той се ухили на партньора си. — Ако щеш вярвай, но проработи. Тя живее някъде на четири пресечки от „Кайзър“, на „Мейсъник“. Доверих се на интуицията си и се обадих там. И точно така излезе. Забелязал ли си, че жените на докторите винаги са медицински сестри? Аз предлагам да отидем да поговорим с нея.
Фиск все още не бе убеден, но след малко лицето му просветна.
— Помниш ли онази вечер, като ме остави „При Тадич“. Споменах за случая на леля ми Кати и тя каза, че цялата тази бъркотия в „Парнас“ се е отразила много зле на Нанси Рос. Много ѝ съчувстваше.
— Нанси Рос?
— Жената на Малачи.
— Не познавам Малачи Рос — призна си Брако.
Фиск си позволи малка усмивка.
— От „Парнас“ — каза той. — Като го няма Маркъм, сега той командва там. Не чете ли „Градът говори“ днес? Беше много интересно.
— Ти какво, разпитваш ли ме, Харлен? Значи леля ти познава жена му?
— Доста добре, струва ми се. Тя познава всички.
— Бива си я. — Брако посочи с ръка. — Тъкмо говорим за това, виж отдясно, общината. — Той внезапно взе някакво решение и рязко спря колата до тротоара. — Хайде да отидем за едно „здрасти“.
Кати Уест не показваше никакъв признак да споделя някои от гените на своя племенник. Може би, помисли си Брако, беше женена за някой от родствениците на Харлен. Надхвърлила петдесетте години, тя бе сериозна и се държеше внимателно. С крехката си костна структура и малкия кок от тук-таме прошарена коса тя напомняше на Дарел Брако най-вече за врабец. Дружелюбен, много интелигентен врабец. Кабинетът на градския надзорник на втория етаж бе неголям — дори малък — но приятен. Имаше старинно бюро, вградена етажерка за книги, редица прозорци по западната стена. Когато племенникът и партньорът му се появиха неочаквано, нямаха усещането, че прекъсват нещо. Кати Уест ги посрещна сърдечно и изпрати за кафе административния си помощник — добре облечен, услужлив млад мъж на име Питър.
След няколко минути общи приказки и кратко разхождане на работното ѝ помещение — три бюра във външната приемна, претъпкана библиотека и стая за архива, кафето пристигна, тя затвори зад тях вратата към кабинета си и всички седнаха.
— Е — започна Кати, — предполагам, че сте тук да поговорим за „Парнас“. Тази колонка „Градът говори“ бе съкрушителна, нали? Не си представям как Малачи Рос ще може да погледне в очите служителите си, да не говорим за управителния съвет. Е… — Тя спря в очакване.