Адреналинът блъскаше с див пулс в слепоочията ми.
Дремещият повече от двайсет години див звяр в мен започваше да се събужда. Чувството беше едновременно плашещо и опияняващо.
Застроеният участък скоро свърши. Пред очите ни се разкри двулентов асфалтов път, вървящ успоредно на сградите. Вдясно посоката му се губеше зад завой на около петдесетина метра, вляво, на не повече от двадесет метра от нас, се разширяваше в паркинг, облян в мътна оранжева светлина, където бяха спрели цистерни с логото на ХематОполис и камиони за транспортиране на добитък. Зад паркинга различих портал с остъклена кабинка за охраната, разположена до вдигната бариера и три лампи, монтирани на високи метални стълбове. В двете посоки от портала тръгваше ограда от нагъната ламарина, висока около два метра, като явно обикаляше целия периметър на кланицата на Гришнак.
— Шофьорите и работниците, обслужващи поточните линии вътре, са човеци — прошепна ми Тания, — знам го със сигурност, защото неведнъж съм карала клиенти дотук за нощните им смени. Охраната е от вампири. Трябва да пресечем пътя, за да пропълзим до оградата и някъде по-нагоре ще я прескочим. Не мисля, че ще имаме проблеми, мерките за сигурност са рутинни, съмнявам се, че очакват проникване.
— Нищо работа! — отвърнах.
Снишихме се и минахме от другата страна на пътя. Озовахме се на поле, представляващо неподдържан хаос от редуващи се напукани бетонни островчета и нисък бодлив храсталак, а това превърна придвижването ни чрез пълзене в неповторимо удоволствие. Успях да обърна нокътя на десния си показалец и в дланите ми се забиха поне милион трънчета. Върколачката се плъзгаше пред мен, изящна като сребърно острие.
След цяла вечност, както ми се стори, се добрахме до оградата на кланицата. Дишах като развален пневмобил. Тания скокна без видимо усилие, набра се на ръце и меко се прехвърли оттатък. Опитах се да повторя изпълнението ѝ — подскокът и хващането се получиха криво-ляво, но докато се набирах, задрапах немощно с крака и най-накрая с доста усилия успях да се преметна през оградата.
В далечината съзрях комплекс от сгради, ориентирани радиално около една със значително по-големи размери.
— В нея са монтирани поточните линии с изсмукващите устройства — поясни Тания. Работниците я наричат „Пиявицата“. Животните — птици, овце, рогат добитък, всичко, каквото се сетиш, без свине — от тях неживите се гнусят — се карат там от фермите на Гришнак и се разпределят в съответния сепариран поток с кабинките за гилотиниране, вендузерите и…
Върколачката спря, явно усети, че тази информация е съвсем ненужна, а можеше и допълнително да ме разстрои.
— Съмнявам се, че са отвели жена ти в „Пиявицата“, Док. Твърде много очи, твърде много неудобни въпроси. Предполагам, че са в някоя от околните сгради — сервизно помещение, склад или нещо подобно. Инстинктът ми подсказва, че там някъде има монтирано устройство за изсмукване на кръв, предназначено за хора… съжалявам…
Изскърцах със зъби:
— Да вървим и да намерим Шели!
Глава V
Изсмукването
Човек, роден на улицата като мен, познава насилието от първа ръка.
Полис Централ, Полис Паралел, Полис Кръстовище, толкова много Полиси — различни имена, различен брой население, различно географско разположение — близост на планина, на малък или на по-голям водоем… различие във всичко, но в действителност — една и съща реалност.
Под маската на привидно благополучие на обществото-консуматор, във всяко кътче на Многополюсната Общност процъфтяваше страховита престъпност. Големи бандитски организации, всевъзможни по-малки фракции на върколаци, вампири и хора, които по нищо не се различаваха от дивите зверове, постоянно враждуваха за преразпределение на територии на пазара за плът, кръв, наркотици, оръжие и всяко безумие, което можеше да се превърне в пари…
Станах член на Кукерите от Паралел още на единадесет. За сирак като мен, израснал по приюти, това беше единственият разумен избор. Влизаш в бандитската организация, която се превръща в твое семейство, храни те, защитава те и ти ѝ се отблагодаряваш, като работиш за нея.
На единадесет извърших и първото си убийство. После, до двадесет и втората си година, още доста пъти отнемах животи, но именно първото убийство изигра решаваща роля за по-нататъшната ми съдба и споменът за него никога не се изличи.
С Павел, също сирак, бяхме двойка момчета за всичко, прикрепени към един търговец на оръжие и събирач на залози — Антим, доста надолу в йерархията на Кукерите. Такава е логиката във всяка бандитска общност — почваш от най-ниското стъпало — момче за всичко и изкачваш стълбичките една по една. Трябваше да си надарен с невероятни способности или пък да имаш невероятен късмет, за да прескочиш няколко наведнъж, но както се оказа малко по-късно, за една нощ аз успях да се издигна буквално във висините. И до ден-днешен не мога да си отговоря благодарение на късмет или на вродена заложба стана всичко, но от разстоянието на изминалите години, все повече се убеждавам, че тогава се получи уникална комбинация и от двете.