Изсмуках последното късче от ароматичната смес, докато опарих пръстите си, а угарката смачках в керамичния пепелник на масичката между нас.
— Доколкото разбирам, започнала е поредната бандитска война. — Не беше въпрос — колегата Дойл просто изказа на глас нещо, което ни беше пределно ясно и на двамата.
— Ахам — отвърнах. — Самодивите споменаха, че няколко псевдовампира от четирийсет и седма улица са преследвали върколака до Неотложния пункт. Рутгер няма да остави нещата така. Нощите оттук нататък ще са интересни!
Ставаше въпрос за главатаря на върколаците, а въпросните псевдовампири бяха най-обикновени човешки същества с фетиш към кръвта — убиваха и смучеха тази течност, подобно на оригиналните особи, на които подражаваха, като същевременно воюваха с тях, с върколаците и с всички други шайки на територията на Кръстовище. Убийствата, както и консумирането на кръв, разбира се, бяха извън закона в Общността, но това едва ли можеше да спре най-радикалните представители на споменатите групи. Животинският еквивалент, предлагащ се в хематологичните магазини, не задоволяваше апетита им, а топката винаги се връщаше в ръцете ни, защото като лечители, положили Хуманната клетва, наш дълг беше да се борим за живота на всяко същество — човек или не, попаднало тук.
— Извини ме, Робърт, трябва да оформя рапорта за Стражата. — Придърпах листовете със стандартен текст и се заех да попълвам празните места.
Вид на пациента: ликантроп.
Тип нараняване: огнестрелно — сребърен куршум.
Дойл, също допушил цигарата си, се изправи и опъна ръце над главата като човек, протягащ се след сън или просто схванат, какъвто със сигурност беше неговият случай.
— Приятно писане, Арчи — ухили се над главата ми.
Не познавам колега, който да обича подобен род бумащина, но това беше обичайната процедура.
След парамедиците и ние бяхме уведомили Стражата за ранения върколак, а попълнения рапорт щях да предам на двамата сержанти от Уличния патрул, които в момента чакаха пред къта за отдих. Друга двойка беше оставена да пази в коридора пред интензивния сектор заради чиста формалност. Клиниката ни, както и всяко здравно заведение в Общността, е със Статут на Неприкосновено Убежище и шансовете да стане обект на бандитска атака са на практика нулеви.
Десет минути по-късно отворих вратата и подадох протокола на единия от патрулната двойка.
— Заповядайте, сержант! Тук е описано всичко — час на подадения сигнал, час на постъпването, видът на травмата, реанимационните мероприятия от Неотложния кабинет и тези в шокова зала. Ако имате други въпроси съм на ваше разположение.
— Благодаря, доктор Кимерия! — Мускулите на стража се раздвижиха под еластичното тъмносиньо униформено трико, докато поемаше листовете от мен. — Това е достатъчно засега.
В този миг откъм фоайето, вдясно от нас, се чуха възбудени викове и заедно с двамата сержанти се отправихме натам.
Веднага познах облечения в черна кожа мъж, който се беше подпрял на плота на регистратурата и обясняваше нещо на нощния диспечер.
Малко по-назад от него, скръстили ръце в онази всеизвестна поза „не се закачай с нас, ще си изкараш белята“, невъзмутимо стояха трима гиганти с обилно окосмени лица, гъсти бради, стигащи до нивото на гърдите им, заострени уши и същите черни кожени дрехи като тези на главатаря им. Рутгер понякога се отбиваше тук, когато пострадаше по-важен член на бандата му. Всъщност главатарите на всички банди в Кръстовище правеха така и ги познавах до един — насилието просто беше неизменна част от нощния живот на града. Като се замисля, работата на Стражата беше по-скоро да предпазва мирните жители от жадните за кръв създания, докато на конфликтите между отделните групировки дори се гледаше с добро око, тъй като по този начин те сами изтощаваха наточените си зъби, ако мога да използвам това удачно и за вампири, и за върколаци, и за всякаква друга сган, сравнение.
Рутгер се обърна към нас, сякаш плъзна поглед през стражите, без да ги удостои с внимание, и заби воднистите си сини очи в мен. Имаше изящно издължено лице на аристократ, внушение, което не се променяше съществено от фината като ръждив прашец козина, с която беше покрито, и някакво хитро, лисичо излъчване. Ако не го познавах, бих могъл дори да го харесам. Само че бях чул колко жесток може да бъде и знаех, че на гърба му висят безчет убийства на човеци и нечовешки същества, които патрулите на Стражата просто не можеха да докажат.
В Кръстовище Омертата, или така нареченото Правилото на Мълчанието, беше повече от религия сред членовете на бандитските формирования. Страхът пък затваряше устите на обикновените хорица, ставали свидетели на жестоки ексцесии, и единствената им надежда беше в даден момент да не се окажат на мястото на поредната жертва.