Наливахме се в крайградската му вила вече втори ден и бях престанал да броя погълнатите „Пиратки“. Учудващо, не успявах да се натряскам до безпаметност, а изпаднах в онова познато на всеки здрав пияч състояние на „подгизване“, при което съзнанието остава абсолютно ясно, само тялото натежава и движенията са забавени, все едно се извършват под вода.
Преди два дена бяхме изпратили Учителя Ренето в последния му път. Кремирахме го, както беше пожелал приживе, после разпръснахме пепелта му от хеликоптер над високия планински връх, в подножието на който се гушеше вилата.
Времето сякаш не беше успяло да докосне дневната през изминалите повече от десет години. Канапето, върху което обичах да се излягам като ленив котарак, фотьойлът на Григо пред камината, табуретката, върху която полагаше босите си крака, всичко си беше същото.
Само бръчките по лицето на кукерския главатар вече изплитаха ситна паяжина, а в двудневната му брада се откриваха посребрени косъмчета.
И чашата в ръката ми беше пълна не със сладникаво зелено синт-као, а с алкохоли, омешани в страховити пропорции.
И върху незапалената камина стоеше луксозната ръчно изкована урна — единственото, останало от господин Ренето.
— Спомням си объркано хлапе, в което видях себе си — отвърна Григо след известно мълчание. Разклащаше шейкъра, очите му ме отбягваха.
— Тогава ми зададе въпрос — продължих. — Попита ме какво смятам да правя с живота си или нещо от сорта, а аз не знаех отговора.
Григо махна капачето на шейкъра и изля съдържанието му в халбата си. Отпи здрава глътка, после въздъхна тежко.
— А сега знаеш ли отговора, мой малък приятелю, нали така те наричах, ако не ме лъже паметта?
Запалих цигара, отне ми известно време, докато се справя с една ръка.
— Не мисля, че този въпрос има отговор. Или по-точно би било да се каже, че отговорът на този въпрос няма значение. Защото самият въпрос трябва да се зададе по друг начин — „Какво НЕ искаш да правиш с живота си?“. Само дотук успях да стигна за десет години…
Григо приседна във фотьойла, намести крака върху скърцащата табуретка и заговори, дирижирайки с халба в съвършено повторение на сцената от онази нощ.
Диалогът, който водехме, беше също толкова сериозен.
— Бих казал, че „само дотук“ не е никак малко, Ачи. Но ми се ще да си открил новия въпрос не заради вината. Защото предполагам какво се върти в главата ти в момента — измъчваш се от станалото в ресторанта. В началото, ще ти призная, все още под влияние на гнева, ми се искаше да ти строша и другата ръка. После, като се успокоих и размислих, установих, че събитията в живота ни се случват по някаква своя логика, която не винаги разбираме…
Оформих кръгче с издухания дим и изчаках да се разтвори над главата ми.
— Въпросът не е само във вината — отвърнах. — Чувствам се доста объркан…
Григо отпи нова здрава глътка. Очите му сякаш плуваха в течност, толкова много алкохол беше поел, но оставаха все така трезви и все така ме отбягваха.
— Ще те успокои ли, ако ти кажа, че в годините, когато самият аз бях нахъсан хлапак като теб, вероятно щях да направя същата глупост?!
— Искам да напусна бандата, Григо! Наситих се на кръв!
Главатарят най-накрая спря очи върху мен. Почти съм сигурен, че долових болка в тях. Все пак направи усилие да се усмихне.
— Твоя воля, мой малък приятелю! Само кажи от какво имаш нужда…
Сега, докато седях и чаках да започне гвоздеят на програмата, а минало и настояще се омесваха в главата ми, се запитах какво ли е станало с Григо. Ако все още беше жив, трябваше да е прехвърлил шейсет и петата си година. След въпросния разговор повече не го видях. Получих новите документи и парите, за които бях помолил, и не се обърнах назад. Обичах го като по-голям брат, но знаех, че така е най-правилно. Кара Танас и хората му със сигурност можеха да ме информират, но когато се срещнах с тях онзи ден, мислех за съвсем други работи…
Опитвах се да реша и какво точно изпитвам към Змиеликия. Докоснах с върха на езика си коронките, заместили предните зъби, които ми беше избил някога. При все че свикнах напълно с тях, неестествено гладката им вътрешна повърхност сякаш все още пазеше спомена за онези събития. Болката от загубата на Учителя си стоеше в едно тъмно ъгълче на душата ми, макар и значително притъпена и избледняла с годините. Но омраза нямаше — отдавна беше изтекла като вода през шепите на времето. Всъщност, дори след убийството на господин Ренето, не мисля, че усещах такава спрямо Змиеликия, по-скоро бях прекалено шокиран от абсолютната злина на деянието му…