Опитах се да срещна невиждащите ѝ очи, ала когато понечих да я уловя в прегръдка, жена ми нададе грозен писък:
— Махни се от мен!!!
Фигурата ѝ се разми, все едно обвита в дим — толкова бързи бяха движенията ѝ. Перна едва-едва с обратната страна на полуразтворената си десница четинестата ми буза, но усещането беше, като че ме удари парче скала. Загубих равновесие и полетях назад. През секундите, преди гърбът ми да срещне каменната настилка в основата на стълбите, писъците на Шели пронизваха ушите ми.
Останах да лежа, опитвайки се да намеря дъха си, стиснал до болка клепачи, докато най-накрая се възцари тишина. Предпазливо отворих очи — погледът на съпругата ми осезаемо започна да се изпълва с разум, миг по-късно се фокусира върху мен.
По откритите части на тялото ѝ, там, където я близваха слънчевите лъчи, започнаха да се появяват червени петънца. Скоро в средата на петънцата щяха да се надигнат белезникави мехурчета. Умът ми, учудващо запазил аналитичните си способности, пресметна, че разполагам с не повече от три минути, за да я вкарам на сянка, преди уврежданията от токсините, отделили се при изгарянията и започнали да циркулират в нея, да са станали необратими.
— Какво ми направиха, Арчи?! — не беше въпрос, а осъзнаване на тежестта на присъдата.
— Шели — казах и усетих влага да се стича по лицето ми — трябва да влезем в клиниката! В светлоизолирана стая!
Съпругата ми отклони тъжните си кафяви очи.
— Не искам да водя такъв живот, мили мой! Живот на кръвопиец, който се страхува от слънцето, защото сърцето му е по-черно от нощта! Обичам те и винаги ще те обичам! Мисля, че ще ме разбереш!
Върху кожата ѝ поникнаха първите мехурчета, надигнаха се, удивително наподобяващи чашки на гъбки, и започнаха да стават все по-големи. Ивички дим, в началото тънки като конци, се заплетоха в дебели снопове над тях.
Шели, моята прекрасна нестинарка, вдигна ръце над главата си, а тялото ѝ се залюля в танц.
Нещо в гърдите ми се скъса — можех да я сграбча и насила да я завлека през портала към хладната утроба на болничните коридори, ала усещах, че ако оцелее, ще ме мрази до края на дните си заради тази постъпка.
Приседнах и заревах с цяло гърло, без да изпускам от поглед лицето ѝ. Опитвах се да открия някакъв белег за страдание в чертите му, но преди пламъците да я обгърнат изцяло и да я превърнат в жива факла, можех да се закълна, че върху него се появи усмивка…
Не знам колко дълго съм лежал в основата на стъпалата. Изведнъж изпитах усещането, че ме наблюдават. Сякаш нажежен шиш мина през средата на гърба ми. Обърнах се и с подутите си от плач очи забелязах пневмобила на Тания, който по някое време се беше върнал в уличката срещу градинката. От това разстояние и със замъгления ми от сълзите поглед не можех да я видя добре, но предположих, че върколачката гледа насам.
Приближих се до стъпалото, върху което лежеше обгорената Шели, зарових длан в купчинката пепел, останала от прекрасните ѝ коси. Пуснах я да се стече между пръстите ми, докато шептях думите на някаква припомнена от детството ми молитва.
После се изправих, обърнах се и закрачих под дърветата.
С подкрепата на
За Колекция „ДРАКУС“
Колекция ДРАКУС е логическо продължение на едноименното списание за фантастика, фентъзи, крими и разкази на ужаса. Конкурсите, които организираме, и произведенията, които получаваме, ни убедиха, че сред българските автори на остросюжетна литература има такива, които искаме да срещнем с читателите, че произведенията им заслужават да заемат място в колекциите на любителите на хубавата книга.
Колекция ДРАКУС ще даде възможност да публикуваме по-обемни творби като повести, новели и романи, както и цели сборници с разкази.
Имаме удоволствието да ви представим първия роман в колекцията — „Клиника в средата на нощта“ от Димитър Цолов — и да ви пожелаем приятно четене!