— Добре, добре — изпъшках примирително, — признавам си, когато съм изнервен и уплашен, се случва да плещя глупости. Моля ви, продължете.
— Така ви искам, Арчи! Изяснихме си, че сте запознат със съдържанието на флакончето, в което и за миг не съм се съмнявал, сега идва вторият въпрос: Знаете ли за кого работя?
И това не беше предизвикателство за интелектуалните ми възможности.
Всеки вампир в Полис Кръстовище, по един или друг начин, беше свързан с Гай Гришнак, официално — собственик на най-голямата верига хематологични магазини — „ХематОполис“, предлагащи разнообразие от животинска кръв в града, а неофициално — главен играч на нелегалния пазар за човешка кръв, бизнес, който му беше осигурил доста прилично състояние.
Пред очите ми изплува лицето, слабо и аскетично, жълтеникаво като парафин на свещ, обградено от спускаща се към гърба права лъскава и черна коса; очите, с черни като крило на гарван ириси; дълбоките бразди, започващи от двете страни на гърбавия нос и завършващи в ъгълчетата на тънките устни с малинов цвят; ослепително белите зъби, които се разкриваха, щом се усмихнеше, а той почти винаги беше усмихнат при нощните си посещения в клиниката ни.
Отворих уста, но пръстът на Йеронимус се вирна пред слънцезащитната му маска:
— Ш-ш-ш-т! Не е нужно да го изговаряте гласно, името ви е известно, сигурен съм. Моят господар е силно натъжен от факта, че нощес сте успели да спасите особата, пристигнала в клиниката ви с огнестрелна рана от сребърен куршум. Моят господар знае, че утре вечер отново сте дежурен в клиниката и иска това флаконче да попадне в системата с оводняващия разтвор на вашия пациент…
Глава III
Зъбът на Белиал
В привидно благополучния, но всъщност доста суров и жесток свят на Многополюсната Общност, цената на живота беше изключително ниска.
Търгуваше се с всичко, което ви хрумне — оръжие, наркотични вещества, плът за сексуални удоволствия, плът за задоволяване на нуждите от кръв…
Градската стража, блюстител на реда и законността, навсякъде изпълняваше чисто палиативна функция — не можеше да се справи с престъпността или по-точно е да се каже, не искаше да унищожи този бизнес, който хранеше хора (и нехора) на всички нива във властта и самата нея, както, предполагам, сте се досетили.
Все пак, съществуваха Неписаните Правила от света на бандитите, обединени в нещо като Единен Морален Кодекс.
За Правилото на Мълчание — Омертата — вече ви споменах.
Друго важно правило, за което също споменах в началото на моята история, беше Правилото на Неприкосновеното Убежище. Статут на такова имаха религиозните храмове и здравните заведения — от най-малките приемни кабинети до най-голямата многопрофилна болница в Полис Централ. Никой, по никакъв начин, нямаше право да посяга на живота на съществата, намиращи се в тях.
Е, в редки изключения се случваше някой безумец да оскверни Убежище с убийство, но тогава го погваха с всички възможни средства и блюстителите на закона, и бандитските структури, а смъртта му беше ужасна…
Оказах се в сложна ситуация.
Ако не убиех върколака утре вечер, свеждах макар и минималните шансове на Шели да остане жива до нула.
Ако го убиех, без да ме хванат, това не променяше факта, че щях да съм погазил най-важния принцип в медицинското изкуство — Primum non nocere! (Първо не вредѝ!). Него бях приел за свое житейско кредо в мига, в който реших да се откопча от мрака, обвил младежките ми години. Него ни бяха набивали в главите през дългото следване в медицинския факултет. С него започваше Хуманната клетва, която полагахме при дипломирането си. Щях да стана Клетвопрестъпник и пак нямаше гаранция, че ще оставят съпругата ми жива.
Ако го убиех и ме хванеха, щях да съм Осквернител на Убежище. В най-лошия случай щяха да ме линчуват още на входа на клиниката, в най-добрия ме чакаше кратък съдебен процес, изходът от който беше винаги един — смъртно наказание.
Шели, разбира се, също щеше да умре…
Всеки лекар ще ви каже, че няма по-лоши пациенти от самите лекари. Еднакво се дразня както в случаите, когато болните не спазват предписанията ми, така и в случаите, когато колегите се опитват да ми предпишат лечение.
Летният следобед напредваше.
Вампирът отдавна си беше отишъл.
Едновременно умирах за сън и бях превъзбуден в оная шантава и изтощителна комбинация, която всеки е изпитвал.
Главата продължаваше да ме цепи, образите се размазваха пред очите ми и се появяваха леки позиви за повръщане, които успявах да удържа. Знаех добре какво ще ме посъветват за състоянието ми — пълен покой минимум една седмица, никакво дразнене на сетивата, като четене на книги или слушане на музика, никакви цигари и алкохол.