Това си мислех, докато дърпах ентата подред цигара и се канех да си взема гореща вана. Вече бях изсипал във водата хаотични количества от релаксиращите соли на Шели и запалих ароматни свещици — изпълнявах ритуалите, които винаги съм свързвал със съпругата си, защото болезнено усещах липсата ѝ.
Отпуснах тялото си в пяната, затворих очи и се замислих за по-нататъшните си действия.
Нищо не ми хрумваше.
После съм задрямал…
Събуди ме напевният звън от малкия бронзов гонг, окачен на входната ни врата, който някой беше ударил с привързаното към него чукче. Въпреки жегата се загърнах в халат — нямаше време да се подсушавам и да обличам нещо по-леко.
Главоболието ми беше намаляло и сега го усещах като тъпо пулсиране в тилната област около цицината. Изчезнали бяха и двойните образи пред очите ми.
Отворих вратата. На стълбите стоеше красива млада жена. Дадох ѝ двадесет и една-две години, но в Многополюсната Общност едва ли има нещо по-относително от видимата възраст.
Косите ѝ, с цвят на паяжина, бяха опънати назад в стегнат кок. Дългите ѝ сребристи бакенбарди, спускащи се почти до ъглите на долните ѝ челюсти, сякаш подчертаваха странната ѝ красота.
Черният кожен корсет, пристегнат отпред с кръстосани ремъчета, плътно прилепналите по краката ѝ панталони от същата материя и масивните черни военни обувки с метални налчета ѝ придаваха допълнителен сексапил. Въпреки адската жега навън, по откритите части на тялото ѝ нямаше и намек за пот.
Без съмнение, върколачка, помислих си и въпросително вдигнах вежди, но в следващия момент усетих колко глупаво изглеждам с разрошената си влажна коса в светлосиния халат на жълти патенца.
Преди време бях споделил един от оскъдните си детски спомени с Шели — майка ми целува голото ми телце, което ме кара да се кикотя неистово, и ме поставя в жълто пластмасово корито, напълнено до половината с хладка вода. В коритото плуват гумени жълти патенца…
За последната годишнина от сватбата ни получих този халат…
В тревожния поглед на върколачката обаче не открих и следа от присмех. Изучаваше ме съсредоточено и по някакъв начин усетих, че дори да бях отворил вратата абсолютно гол, нямаше да ѝ направи впечатление.
— Какво обичате? — попитах най-накрая.
— Това не е правилният въпрос, доктор Арчибалд Кимерия, въпросът е искате ли да спасите съпругата си?
Все едно ми забиха юмрук в слънчевия сплит — за миг се оказах неспособен да си поема въздух, а кинжална болка прониза мозъка ми.
После се окопитих и я поканих с нервен жест да влезе.
— Вдясно е дневната, там можем да поговорим на спокойствие…
— Нямаме никакво време, докторе! Боя се, че пред вампирите не стои дилемата дали да оставят съпругата ви жива! Това отвличане не е по-различно от отвличанията, които се правят с цел откуп. Близките събират уточнената в процеса на преговорите сума, предават я на похитителите, но никога повече не виждат жертвата. Жертвата се убива още в самото начало на преговорите — така е най-лесно! Единствената разлика при вас е, че не ви шантажират за пари, а ви карат да свършите нещо, нали, докторе?
Изскърцах със зъби:
— Дайте ми пет минути!
— Вземете и някаква използвана дреха на съпругата ви — подвикна зад мен върколачката. — Нещо, което е съхранило миризмата ѝ!
Съблякох халата в движение и на три скока се добрах до дрешника в спалнята, отворих го и трескаво разхвърлях моето крило. Спрях се на тениска и къси панталони с камуфлажни мотиви. От панера за пране до банята грабнах един свит на топка потник на Шели. Върнах се в антрето, където нахлузих удобните си гумени туристически сандали. Заключих входната врата и се обърнах към върколачката.
— Паркирала съм зад къщата ви — каза тя. — Ще ви обясня всичко в движение. Впрочем името ми е Тания.
— Вече знаете моето, говорете!
Преведох я напряко, през градинката, в която Шели отглеждаше многоцветните си храсти с толкова любов, и излязохме на улицата.
— Ще започна с това, че знам къде са завели жена ви! Пътят дотам е около тридесет минути, а времето ще използвам, за да ви запозная със ситуацията! Чували ли сте за Зъба на Белиал? — попита върколачката, докато се намествах в пневмобила до нея. Натисна бутончето, освобождаващо въздушна смес, която циркулираше в затворена система и задвижваше колелата на превозното средство, и то се плъзна по шосето.
След като бяхме направили всичко необходимо, за да съсипем екологичното равновесие на територията на Общността в последния век, от няколко години търсехме алтернативни форми на транспорт. Пневмобилите се оказаха удачен вариант със своята безвредност за околната среда и сравнително високата максимална скорост, която постигаха. Също с газова смес се движеха летящите килими, както жаргонно наричахме откритите или закрити платформи с прикрепени към тях балони, които пътуваха по въздуха и бяха предназначени основно за градски условия.