— Ще дойда с теб — рече Балтазар и заедно започнахме да си пробиваме път през пълните с народ улици по посока към Корниш.
Зърнахме един кабриолет, качихме се и се умълчахме, заслушани в заглъхващата музика. Луната беше изгряла и светеше над спокойното море, едва надиплено от лек ветрец. Палмите ни кимаха благосклонно, докато пътувахме из криволичещите сокаци към търговското пристанище. Тук-таме мъждукаха светлинки. Един голям кораб излезе от пристанището, плъзна се безшумно и заплава по сребристия път на месечината.
Още товареха катера, с който трябваше да отплавам.
— Е, Балтазар — казах аз. — Пази се.
— Скоро ще се видим пак — отвърна той тихо. — Няма да се отървеш от мен толкова лесно. Евреинът скитник, нали знаеш. Но ще те държа в течение за състоянието на Клия. И само да усетя, че биеш отбой, веднага ще ти напиша: „Върни се при нас колкото е възможно по-скоро!“ Не знам защо, но съм сигурен, че отново ще се видим.
— И аз имам такова усещане.
Прегърнахме се сърдечно, после той се отдръпна рязко и скочи обратно в кабриолета.
— Помни ми думите! — провикна се при първия замах на камшика, а после конят потегли в галоп.
Останах така известно време, заслушан в заглъхващия тропот на отдалечаващите се копита, докато нощта го погълна изцяло. После поех към катера.
Десета част
Скъпа Клия,
Минаха три дълги месеца, а от теб — нито дума. Щях да се тревожа много, ако не беше верният Балтазар, който през няколко дни ми изпраща по една картичка и ме осведомява за състоянието ти, макар и за съжаление да не ми докладва подробности около твоя напредък. Ти сигурно си много сърдита заради моето упорито мълчание, което въобще не заслужаваш. Истината е, че ужасно се срамувам от себе си. Сам не зная каква бе тази странна задръжка, която ме спираше да ти се обадя по-рано. Не бях в състояние нито да я анализирам, нито да я преодолея. Чувствах се като човек, стиснал дръжката на врата, която е заяла и не поддава. Защо? Още по-необяснимо ми е, тъй като ти присъстваш непрекъснато в мислите ми. Притиснал съм те, казано метафорично, като хладно острие до пулсиращия си ум. Възможно ли е да те харесвам повече като мисъл, отколкото като човек от плът и кръв? Или може би словото е твърде празна и куха утеха за разстоянието, което ни дели? Не знам. Но сега, когато задълженията ми тук са към своя край, думите отведнъж сами дойдоха при мен.
Тук, на този малък остров, нещата като че променят своята същност. Спомням си как веднъж ти ми подхвърли, че островът е метафора, ала за мен той е твърде действителен — въпреки че много се е променил в сравнение с онова райско кътче, което познавах. Не друго, а нашата поява тук го промени. Сигурно ти е трудно да си представиш как десетина техници могат да преобразят едно място до такава степен. Но ние донесохме пари и именно те, макар и бавно, преобразяват икономиката му, създавайки работа и нови нужди, за съществуването на които местните щастливци не са и подозирали. Нужди, които в крайна сметка ще разрушат старата идилия на това феодално село с родовите му преданости и вражди, с древните му обреди. Непокътнатата му до този момент цялост ще поддаде под напора на чуждоземното нашествие. Животът тук е така задружен, красив и хармоничен, че прилича на лястовиче гнездо. Ала ние, като палави малчугани, го рушим малко по малко, без да си даваме сметка за злото, което вършим. Опустошението, което неволно носим със себе си, е неизбежно. Пък и лесно става — само няколко багера, кранове, трегери и нещата започват да променят облика си. Нова алчност се ражда, нова жажда за богатство. Всичко ще започне съвсем невинно с отварянето на няколко бръснарници и ще свърши с изцяло променения вид на това пристанищно градче. След десет години ще стане съвсем неузнаваемо, пълно със складове, танцувални зали и публични домове за моряците. Трябва му само още малко време и готово!
Теренът, който избраха за транслационната радиостанция, се намира в планинската източна част на острова, далеч от мястото, където бях живял преди. Радвам се, че стана именно така. Аз съм сантиментален човек и умея да се наслаждавам на старите спомени, но колко по-скъпи са ми те, погледнати от друг и различен ъгъл — освежени и два пъти по-мили на сърцето ми. Още повече че това кътче от острова не прилича на останалата му част — високо лозарско плато, надвиснало над морето. Почвата му е златиста, бронзова и червена, сигурно защото в нея има вулканична пръст. А червеното вино, което произвеждат, е пивко и искрящо, сякаш във всяка бутилка дреме по един малък вулкан. Да, тук планините нерядко скърцат със зъби (чува се по време на честите земни трусове!) и разтрошават скалите, превръщат ги в стрит варовик. Живея в малка къща с две стаи, които се намират над местната винарна. Покрит с плочки двор я отделя от съседните складове и дълбоки механи, пълни с дремещо в бъчви вино.