Очакваше ме странно сбогуване с безброй малки и непредвидими изненади — искам да кажа, заради вестоносеца: гърбав, в сребрист костюм, с цвете в бутониерата и парфюмирана кърпичка, пъхната в ръкава! А и внезапното оживление, обзело селцето, което дълго време тактично се правеше, че не забелязва нашето съществуване, с изключение на някой и друг уж случайно подхвърлен подарък — риба, вино или пък боядисани яйца, които Атена ни носеше завити в червения си шал. Тя също не можеше да понесе мисълта за нашето заминаване; строгото й, старо, сбръчкано лице се сгърчваше в плач над всяка опакована вещ от оскъдния ни багаж.
— Селяните няма да ви пуснат, без да ви покажат гостолюбието си — повтаряше упорито тя. — Няма да можете да си тръгнете току-тъй.
Трябваше да присъстваме на прощалното празненство в наша чест.
Що се отнася до детето, бях изрепетирал всеки детайл от предстоящото пътуване (и от целия й живот, ако трябва да кажа истината) в картини като от вълшебна приказка. Многобройните повторения не ги бяха обезцветили. Тя стоеше замислено и слушаше внимателно. Беше напълно подготвена за всичко, дори жадуваше да заеме своето място сред галерията от образи, които й бях обрисувал. Беше попила всички объркани, преплетени цветове на фантастичния свят, към който принадлежеше по право и към който й предстоеше да се върне, свят, в който щеше да има баща — чернокос принц пират, и мащеха — смугла властна кралица…
— Тя не ти ли прилича на карта за игра?
— Да. На дама пика.
— И името й е Жюстин.
— Името й е Жюстин.
— На картината тя пуши. Кого ще обича повече — мен или моя баща?
— Ще обича и двама ви.
Нямаше друг начин да й обясня, освен посредством мита и алегорията — поезията на детската нерешителност. Бях я научил на всички думи в тази притча за един Египет, който щеше много скоро да й представи (уголемени до митическия ръст на богове и магове) портретите на собственото й семейство, на нейните деди. Но не е ли самият живот вълшебна приказка, пред която, щом пораснем, губим страхопочитание? Няма значение. Тя вече бе опиянена от образа на баща си.
— Да, разбирам. Разбирам всичко.
Кимваше, въздъхваше и внимателно прибираше тези свои цветни представи като картинки в заключената кутия на детския си ум. За Мелиса, своята мъртва майка, тя почти не споменаваше. А когато се случеше да ме попита нещо, аз й отговарях като от приказка; как тя, избледнялата звезда, бе паднала, бе потънала под хоризонта в покоя на смъртта и така е направила място за онези другите — за картинките от тестето карти на живите.
Детето хвърли една мандарина във водата и се наведе да види как тя се изтърколи лекичко по пясъчния улей на пещерата и остана вътре, за да грее като пламъче, притихнало на завет сред плисъка на приливи и отливи.
— Само гледай как ще я извадя.
— Недей да влизаш в тази ледена вода, ще настинеш.
— Днес не е студена. Гледай!
Умееше да плува като видра. Седнал на плоската скала над водата, с лекота разпознах у нея неустрашимите очи на Мелиса, леко дръпнати надолу в краищата; понякога, просто за миг, като забравено зрънце от сън, се появяваше и онзи мрачен подозрителен поглед (умоляващ, неуверен) на нейния баща Несим. Спомням си гласа на Клия, в един друг свят, много отдавна, който се обади и рече: „Обърни внимание, ако момиченцето не обича да танцува, нито да плува, значи никога няма да се научи да прави любов.“
Усмихнах се при спомена за тези думи и се зачудих дали в тях се крие някаква истина, докато наблюдавах как малката се гмурна грациозно и с плавните движения на делфин гъвкавото й телце се устреми към целта, а прибраните пръсти на ходилата й щръкнаха към небето. Светлеещата малка бяла торбичка между крачетата. Взе мандарината, стисна я между зъбите, изви се като спирала и разчупи повърхността на водата.