Тук спирам леко объркан, защото виждам, че има опасност да изгубя онази сериозност, с която съм свикнал да се възприемам! А това е непростимо оскърбление. Още повече че изпуснах последната ти реплика относно избора на стил. Да, братко Магаре, изборът на стил е най-важното нещо; в зеленчуковата градина на нашата домашна култура човек може да открие необикновени, а понякога и ужасни цветя с гордо щръкнали тичинки. О, да пишеш като Ръскин! А когато бедната Ефи Грей направила опит да се пъхне в леглото му, той побързал да я изкъшка. О, да пишеш като Карлайл! Саздърма от мозъчни дреболии. Щом шотландец дойде във града, може ли да закъснее пролетта?29 Не, разбира се. Всичко, което казваш, е вярно и уместно — относителна истина и безсмислен смисъл, но въпреки това ще поразмишлявам върху това умотворение, съчинено от анотаторите на древни автори, защото не ще и съмнение, стилът е така важен за теб, както съдържанието за мен.
Как ще постъпим? Кийтс, опияняващ се от думите поет, търсеше такава звучност сред гласните, която да отеква ведно с вибрациите на вътрешния му аз. Озвучи празния ковчег на ранната си смърт с търпелив и настойчив поетически тропот, заслушан в глухото ехо на собственото си безсмъртие. Байрон пък гледаше високомерно на английския език, отнасяше се с него като господар със слуга, ала езикът не е лакей и затова прорасна като тропически лиани в пукнатините на стиховете му и почти задуши човека. Живя действително, но животът му бе наистина въображаем; под измислицата за една страстна личност се криеше магьосник, макар че той самият едва ли си е давал сметка за това. Джон Дън въздействаше като върху оголен нерв, разтърсваше те, докато черепът ти задрънчи. Срещата с истината трябва да сепне човека, смяташе той. Затова ни нараняваше, уверен в собствения си талант; а стиховете му предъвкваха все стари дертове, все вехти теми на сърцето. Шекспир, пред него природата скланя глава. Поуп с неговия педантичен подход прилича на дете със запек; нарочно изглажда повърхността на поезията си с гласпапир, за да стане по-хлъзгава под краката ни. Големи стилисти са онези, които най-малко съзнават силата на произвеждания от самите тях ефект. Ала скритата оскъдица на съдържание ги преследва, без самите да знаят това! Елиът поставя студен, напоен с хлороформ тампон върху духа, пристегнат до болка от каишите на вездесъщата информация. Честният ритъм на стиха му, неговата смела решителност да се върне към секирата на палача — това са все предизвикателства към всички нас; ала къде е усмивката? Причинява ни мъчителни навяхвания точно когато се опитваме да танцуваме! Избрал е сивотата, а не светлината, и в това отношение стои по-близо до Рембранд. Блейк и Уитман са също мъчителни — увити в кафява хартия пакети, пълни с утвари, взети назаем от храма, които се разсипват по пода, щом срежем канапа. Лонгфелоу е предвестник на ерата на изобретенията, защото пръв е измислил механичното пиано. Натискаш педала и то само рецитира. Лорънс е издънка от истинския дъб — с необходимия обем и обхват. Защо им се даде, защо им показа, че е уязвим за техните стрели? Одън също не спира да говори. Той даде свобода на разговорния, некнижовен език…