Не можех да не й се възхищавам, задето ме дари с един от най-значителните и паметни мигове в живота ми като писател. Прегърнах я през раменете и седнах до нея не по-малко захласнат от децата и поех по сложните заплетени извивки на безсмъртната история, която лъкатушно се разгръщаше пред очите ни.
Ала когато приказката свърши, децата отказаха да се разделят с нас. Вкопчиха се в нея, искаха да продължи да им разказва, целуваха края на полата й и я умоляваха със сълзи на очи. „Няма време — отвърна им тя и тихо се усмихна. — Но аз пак ще дойда, милички.“ Те почти не обърнаха внимание на парите, които им раздаде, а продължиха да се блъскат край нас в тъмния коридор чак до потъналия в мрак площад навън. На ъгъла, преди да завием, погледнах назад, ала там почти не трепваха сенки. Сбогуваха се с нас с гласчета, които ни трогнаха до сълзи. Потънали в дълбоко, притаено безмълвие, двамата продължихме през порутения и покварен от времето град, докато стигнахме прохладата на крайбрежния булевард; дълго време останахме облегнати върху ледените каменни перила над морето, пушехме, без да разменим дума. Най-накрая тя обърна към мен лицето си, върху което се четеше убийствена умора, и прошепна: „Сега вече може да ме заведеш вкъщи. Капнала съм.“ Махнахме на един кабриолет, който едва се влачеше по улицата, скочихме вътре, после бавно и тържествено, като банкери след важно заседание, свихме по Корниш. „Предполагам, че ние всички търсим тайните на израстването!“ — каза тя, след което се разделихме.
Странна реплика, подхвърлена вместо „лека нощ“. Останах загледан след нея, докато се изкачваше по стъпалата на голямата къща и ровеше за ключовете си. Все още бях като пиян от приказката за Юна и Азис!
Драги ми писачо, жалко наистина, че никога няма да имаш възможност да прочетеш този досаден мой брътвеж; щях да се забавлявам, наблюдавайки озадачената ти физиономия. Помниш ли, веднъж ме попита защо творецът винаги се мъчи да потопи света в собствените си терзания. Защо наистина? Сега ще ти подаря един израз: емоционален гонгоризъм34! Винаги ме е бивало да съчинявам любезности.
По-късно, докато се скитах безцелно, кого, мислиш, видях? Разбира се, леко пийналият си Помбал, който се връщаше от казиното с нощно гърне, пълно с пари, и изгаряща го жажда за една последна чашка шампанско, която двамата се отбихме да обърнем в „Етоал“. Странно, но тази вечер нямах никакво желание за момиче; изглежда Юна и Азис ми бяха охладили ентусиазма. Вместо това с бутилка в джоба на шлифера си запреплитах крака към „Хълмът на лешоядите“, за да се изправя лице в лице със злополучните страници на моята книга, която след двайсет години учениците още от отделенията ще четат скришом от страх да не ги спипат и напердашат. Струваше ми се, че правя гибелен подарък на тези още неродени поколения; предпочитах да мога да им оставя нещо от рода на Юна и Азис, но след Чосър вече е невъзможно; и за това положение на нещата, изглежда, е виновен изтънченият вкус на четящата публика от лаици. Само мисълта за тези нафукани задници ме ядоса и аз шумно и гневно затворих тетрадките си една след друга. Ала шампанското успокоява и именно то ми попречи да изпадна в тежка меланхолия. Тогава се натъкнах на бележката, която ти, колега Магаре, беше пъхнал под вратата по-рано същата вечер: една бележка, в която ме поздравяваше за новата ми серия стихотворения, издадена от „Анвил“ (с печатна грешка на всеки ред); и тъй като писателите са си писатели, аз веднага се разнежих към теб и вдигнах наздравица в твоя чест. В моите очи ти на мига се превърна в критик от най-висока проба с недостижимо проникновение. Тогава, вбесен на себе си, аз още веднъж се запитах защо, по дяволите, не ти бях отделил повече от времето си. Непростима небрежност от моя страна. На заспиване си казах, че още утре трябва да те поканя на вечеря и да ти наговоря разни неща относно писането, разбира се, че какво друго? Но работата е там, че колкото си по писател, толкова по-малко говориш; знаех си, че и да те поканя, ще мълча и ще се прегръщам през цялото време с мушнати под мишниците ръце, докато ти ще вземеш думата и няма да млъкнеш!
34
Аристократическа формалистическа школа в испанската поезия през XVII век. Названието си получава от името на Луис де Гонгора и Арготе (1561–1627). Гонгоризмът се отличава с песимистично отношение към живота, самоцелна форма, сложен синтаксис, натруфеност на поетичния език, изобилие от метафори, реторични украшения, митологически образи в сложни преобразувания, които затъмняват смисъла на стиха и водят до външна патетичност — Б.пр.