В съня си изрових една мумия с червени като макове устни, завита в дълга бяла сватбена рокля, с каквато са облечени арабските кукли булки. Тя ми се усмихна, но не отвори очи, въпреки че я целунах и взех нещо да я увещавам. Очите й се отвориха наполовина, ала само веднъж, после отново се затвориха, тя се усмихна и пак потъна в дълбок сън. Прошепнах името й, което беше Юна, но необяснимо защо се превърна в Лиза. И тъй като нямаше смисъл да продължавам, аз пак я зарових сред подвижните пясъци на пустинята, където (наветите от вятъра бразди бързо се променяха) на мястото нямаше да остане и следа. Призори се събудих рано, взех кабриолет и отидох до плажа Рушди, за да се пречистя в морето на разсъмване. Наоколо не се виждаше жива душа, с изключение на Клия, която зърнах в далечината. Носеше син бански костюм и прекрасната й руса коса се развяваше като у грациите на Ботичели. Махнах й и тя ми отвърна, но не прояви никакво желание да дойде и да си поговорим, за което й бях благодарен. И двамата лежахме и пушехме, на разстояние хиляди години един от друг, с мокри като на тюлен тела. Само миг се замислих за лятната й плът с цвят на печено кафе и за малките косъмчета по слепоочието, избелели до пепеляво. Вдишах я, метафорично казано, като полъх, като тънка струйка дим, довян от пещта с кафе, и помечтах за белите й бедра с тънки сини вени! Да, да… струваше си човек да се потруди, за да я спечели, стига да не беше толкова красива. Интелигентният й поглед разголваше всичко и ме караше панически да търся прикритие, да бягам от нея.
Не можех да очаквам, че ще си сложи превръзка на очите, за да мога да я любя на спокойствие! И все пак… като черните копринени чорапи, толкова потребни на някои мъже! Безглаголно изречение! За какво ли намеква този Пърсуордън?
Колега Магаре, така нареченият живот е всъщност акт на въображението. Светът — който винаги си представяме като „външния“ Свят — се поддава единствено на себеопознаване! Изправен пред този жесток, ала необходим парадокс, поетът веднага установява, че са му пораснали хриле и опашка, за да може по-добре да плува срещу течението на непросветеността. Онова, което на пръв поглед изглежда като случаен акт на насилие, е всъщност неговата пълна противоположност, защото преобръщайки процеса, поетът обединява забързания, необмислен поток на човечеството с тихия, спокоен, неподвижен, безмирисен и безвкусен пленум35, откъдето произтича и силата на собствената му тяга. (Така е, ама като го разбереш, боли!) Ако той изостави тази си роля, тогава губим всякаква надежда да се закрепим върху хлъзгавата повърхност на действителността и всичко в природата ще изчезне! Но този акт, това поетическо действие ще престане да бъде толкова необходимо, ако всеки го извършва сам за себе си. Какво им пречи, питаш ти. Ами природата ни е такава, че всички се страхуваме да предадем собствената си жалка и рационализирана нравственост, а поетическият скок, който аз препоръчвам, е необходим, понеже истината е от другата страна на пропастта. Изглежда страшно само защото ние отказваме да си признаем съществуването вътре в нас на ужасните готически фигури, които украсяват тотемните греди на нашите църкви — убийци, лъжци, прелюбодейци и така нататък. (Ала веднъж разпознати, тези маски от папиемаше падат.) Който дръзне да направи загадъчния скок към хералдическата реалност на поетическия живот, той ще открие, че истината има своя собствена, вградена в себе си етика. И затова не й е нужно да носи бандажи или други подпорни средства. В полусянката на този вид истина етиката може да бъде пренебрегната, защото тя е носещата греда, част от същността, а не просто спирачка или задръжка. Така трябва да се живее, а не само да се размишлява! О, колега Магаре, в очите на твоите „чисто литературни“ занимания, които са те обсебили, това сигурно звучи прекалено; ако обаче не обработиш със собствения си сърп своя край от хармана, никога няма да събереш реколтата в себе си и не ще изпълниш предназначението си тук, на земята.