Но как, питаш ме ти жално. Наистина, ето че вече ме хвана натясно, защото това нещо действа различно при всеки един от нас. Само се опитвам да ти кажа, че още не си достатъчно отчаян, достатъчно непоколебим. Някъде в самата сърцевина на нещата духът ти все още лежи ленив и отпуснат. Има и друго — защо да се бориш? Ако ще се случи, това, което има да се случва, ще стане по своя воля. Може би си прав да бездействаш, да изчакваш. Аз обаче бях прекалено горд. Усещах, че този жизненоважен въпрос трябва да го хвана за рогата, че това е мое право по рождение. За мен той трябваше да бъде акт на волята. На онези като мен бих казал: „Насилете ключалката, разбийте вратата. Излезте насреща на Оракула, предизвикайте го, оборете го, защото само така ще станете поети, бъдете дръзки смелчаци!“
Аз обаче добре съзнавам, че това изпитание може да дойде под най-различни форми, дори под такава чисто физическа форма като удар между очите или няколко реда, надраскани с молив на гърба на плик, небрежно оставен в кафенето. Хералдическата реалност би могла да нанесе своя удар навсякъде — под пояса или над него, за това правила няма. Но и без него загадката остава. Можеш да пропътуваш света, да колонизираш всичките му кътчета със стиховете си и все пак никога да не чуеш песента му.
Четвърта част
Открих, че чета тези страници от тетрадките на Пърсуордън с цялото внимание и удоволствие, което заслужават, и без да се замислям, му простих, както ме бе посъветвала Клия. Дори точно обратното — стори ми се, че наблюденията му не бяха лишени от точност и колкото и саркастично да се бе присмял за моя сметка, критиката му беше съвсем основателна. Още повече че е полезно, както и здравословно, да се видиш описан с такава смразяваща откровеност, и то от човек, от когото се възхищаваш. Изненада ме не друго, а това, че въобще не бях уязвен от думите му, самочувствието ми не пострада от тях.
И не само че не се засегнах, но на някои от заядливите му духовитости се разсмивах от сърце и тогава се улавях, че му отговарям мислено, като че стоеше отпреде ми и не пишеше, а направо изстрелваше в целта тези нелицеприятни за мен истини. „Копеле такова — измънках под носа си. — Само да ми паднеш!“ Сякаш ще дойде ден, когато ще имам възможност да коригирам впечатлението, което съм оставил у него, и така да си разчистим сметките. Но вдигайки глава, с болка установих, че завесата вече е паднала и той завинаги е напуснал сцената; спомних си осезателното му присъствие, навсякъде изникваше неочаквано, една необикновена смесица от силни страни и слабости, които образуваха загадъчния му характер.
— Какво толкова се подсмихваш? — попита ме Телфорд, винаги готов за шеговита размяна на чиновнически остроумия, стига да съдържат задължителния черен хумор.
— Чета една тетрадка.
Телфорд имаше едро тяло, винаги покрито със зле ушити дрехи, а под брадичката му неизменно се мъдреше синя папийонка на бели точки. Лицето му бе на петна и кожата му бе такава, че лесно се раздразваше от бръснача; ето защо по брадичката или под ухото често се белееше памуче, лепнато, за да спре кръвта. Винаги словоохотлив и преливащ от неуместно добродушие, той създаваше впечатление на човек във вечна война със собственото си, зле прилягащо му чене. Мляскаше, крякаше, гълташе хлабавите си пломби, преглъщаше шумно и се задъхваше като риба на сухо, докато бързаше да подхвърли закачките си, на които сам така се тресеше от смях, сякаш бе яхнал най-раздрънканата таратайка, а зъбите му тракаха като кастанети.
— Значи, старче, да се пукнеш от смях — току възкликваше.
Не беше неприятен за колега по стая. Работехме заедно в цензурата и макар задълженията ни да не изискваха големи усилия, той, бидейки стара кримка, с удоволствие ми помагаше и ме съветваше; аз пък обичах да слушам неговите повтарящи се до втръсване истории за „доброто старо време“, когато той — Малкия Томи Телфорд — е бил важна клечка и по ранг и власт е отстъпвал единствено на великия Маскелин, настоящия ни шеф. Винаги когато го споменаваше, казваше „нашия Бриг“36 и доуточняваше, че отделът, който навремето бил Арабско бюро, е видял и по-добри времена, преди да бъде сведен до най-обикновена цензура, която да се занимава с потока цивилна кореспонденция в Близкия изток. Направо слугинска работа в сравнение с „шпионажа“ — дума, която произнасяше, като силно натъртваше всяка отделна сричка.