Истината беше, че някои от началниците с по-нисък чин съвсем целенасочено бавеха изпълнението на задачите и вероятно Шосвиц беше един от тях. Той непрестанно кръстосваше тесния си кабинет. Маниак на тема бейзбол, капитанът на „Престъпления срещу собствеността“ (към които спадаха и взломните кражби) беше отрупал рафтовете по стените с купи от градски първенства и сувенири от висшата лига — бухалка с автограф на Джуниър, бейзболна топка с подписите на всички играчи на „Маринърс“, снимка на самия Шосвиц пред Сафеко Фийлд5 в деня на откриването му, гордо размахал билета си. Капитанът непрестанно разтриваше лакътя си — нервен тик, който показваше, както че се е замислил, така и че е ядосан.
— Отвратен съм от случилото се с Лиз. Знаеш, че в това отношение съм на твоя страна. Всички са на твоя страна.
— Нима? — Болд беше преминал през цялата служебна стълбица заедно с Фил Шосвиц, беше работил близо десет години под негово ръководство в отдел „Убийства“, осем от тях като сержант на лейтенант Шосвиц. Сега Шосвиц беше капитан в „Престъпления срещу собствеността“, а Болд лейтенант в „Престъпления срещу личността“.
Болд подозираше, че Шосвиц му завижда въпреки по-високия си чин. Отдел „Убийства“ си оставаше златното яйце и работата в него беше най-престижното назначение в Управлението. Шосвиц беше пожертвал работата там заради повишението в чин капитан и по-високата заплата.
— Може би не всички — призна Шосвиц, — но ти сам си виновен за това. Разприказвал си се пред журналистите за отсъствията от работа и дори си размахвал пръст на някои хора.
Това беше вярно. Един телевизионен репортер беше интервюирал Болд и изявлението му, което представяше детективите, присъединили се към „боледуващите“ в твърде неприятна светлина, се беше появило в националните медии. Ако Шосвиц намекваше, че бяха хвърлили синята тухла през прозореца му в отговор на това интервю, Болд вече съжаляваше, че го беше дал. Макар да мислеше всичко онова, което каза и смяташе, че то не трябва да се премълчава, не си заслужаваше заради него да страдат Лиз и децата. Политиците, които се опитваха да си оставят отворена вратичка за продължаване на преговорите, се въздържаха да показват открито чувствата си — ярост, разочарование, гняв — по отношение на събитията от изминалата седмица, а Болд смяташе, че подобно отношение повече вреди, отколкото помага, защото те негласно оправдаваха „боледуващите“, въпреки твърдата позиция, която бяха заели срещу тях. Той обичаше полицейската работа и се гордееше с Управлението. За съжаление грипът беше накърнил неговата репутация, може би завинаги.
— Искам да ми осигуриш достъп до твоя архив, Фил — повтори Болд.
Той смяташе, че Шосвиц е загрижен за Лиз само на думи. След близо двадесетгодишно приятелство Болд видя някогашния си лейтенант в съвсем нова светлина. Ако на Фил му пукаше, той вече щеше да се е обадил на своето приятелче Мак Кришевски и щеше да е настоял да му каже имената на онези, които бяха хвърлили тухлата. Но Шосвиц беше ядосан на Болд, че е разговарял с журналистите и че продължава да разследва случаите, с които го засипваха. Беше ядосан на живота. Гневът го беше опустошил и ако Болд не внимаваше, същото щеше да се случи и с него.
— Какво толкова сложно има да ми помогнеш да получа тези протоколи? — попита той.
В очите на Шосвиц проблесна заплашителна искра, ноздрите му се разшириха. Той престана да кръстосва кабинета и впери в някогашния си сержант до болка познатия на Болд гневен поглед.
— Едва ли ще бъде редно това да стане в отсъствието на разследващия служител или служители…
— Те са болни — заяви Болд.
— Точно това исках да кажа!
— Те са решили така, не аз. Не ти! Какво предлагаш, да протакаме всички текущи разследвания? Да протакаме разследване за нападение над наш колега полицай, за да се укротят грипозните синьодрешковци?
— Не използвай такива определения в моя кабинет.
— Те се преструват, че са болни, Фил. Какъв е…
— Нещата са много по-сложни — недоволно заяви Шосвиц, като го прекъсна.
— Не и за мен — възрази Болд. — Искам нападателят на Лиз да си понесе наказанието и да прегледам протоколите. Обясни ми кое тук е сложното.
Шосвиц го изгледа гневно и отново започна да кръстосва кабинета. Болд си помисли, че капитанът изглежда като питбул в клетка.
Опита се да забрави за миг тревогата си за Лиз и синята тухла — Шосвиц нямаше да му помогне в това отношение — и се помъчи да се съсредоточи върху получаването на достъп до документите, които според него бяха от решаващо значение за разследването на нападението над Санчес. Взломните кражби се поемаха от първия униформен полицай, който се отзовеше на обаждането. Обикновено той или тя провеждаха кратък разпит, извършваха оглед на местопрестъплението и попълваха протокол, като оставяха потърпевшия да се оправя със застрахователната компания. Детективите от „Взломни кражби“ преглеждаха тези протоколи, като търсеха престъпления със сходен почерк или всякаква съществена информация, която можеше да се свърже със сведенията, получени от информатори или продавачи на крадени вещи, които бяха притиснали. Те работеха много по-малко навън, отколкото колегите им от „Убийства“, „Специални нападения“ или „Организирана престъпност“, защото разследването на една отделна кражба, която не можеше да се свърже с други, подобни на нея, представляваше чиста загуба на време за тях — вероятността откраднатото имущество да бъде открито и върнато на собственика му беше почти нулева. Болд се нуждаеше от помощта на Шосвиц, за да получи достъп до протоколите от случаите, с които се занимаваха неговите подчинени. Щеше да има нужда от неговото съдействие и ако искаше да прегледа всички протоколи от извършени наскоро кражби, които се съхраняваха в останалите три районни полицейски управления, Шосвиц можеше да направи това с няколко обаждания по телефона. Но целият му екип се беше присъединил към „заболелите от грип“ и той явно се чувстваше задължен и решен да ги защитава. Това не беше съвсем изненадващо за Болд — Шосвиц открай време беше лоялен към Организацията, въпреки че настоящият му чин и договорът, който беше подписал, не му позволяваха да последва примера на членовете й.
5
Сафеко Фийлд (Safeco Field) — голям стадион в Сиатъл, открит на 15 юли 1999 г., построен с общинско участие, чийто наемател е отборът на „Маринърс“. Окончателната му цена надхвърля първоначалните разчети с около 100 000 000 долара. Именно това е причината за драстичните икономии, наложени от кмета на града, които се явяват една от причините за Синия грип. — Бел.пр.