Болд показа документите си на новия човек от охраната, застанал пред вратата, и провери списъка с посетителите на Санчес. Забеляза, че Ла Моя я посещава поне веднъж дневно, обикновено доста след края на обявените за свиждане часове — нещо типично за хората, които оставаха по-дълго при болните. Представи си как сержантът седи сам в тъмната стая, докато Санчес спи. На мнозина това би се сторило невероятно, но Болд го познаваше по-добре от всеки друг.
Щорите бяха спуснати и в болничната стая цареше полумрак. Телевизорът беше включен на безплатен канал, по който течаха реклами, а от малката колона, прикрепена към леглото, се разнасяше приглушена класическа музика. Той се сети за слушалките в спалнята й и си помисли, че трябва да й донесе нещо по-добро — Хамилтън, Питърсън, Монк или Гейтмаут Браун11.
„Стабилно“, спомни си той обяснението на сестрата. Разбира се, че състоянието й беше стабилно — главата й беше захваната в някакъв уред, който изглеждаше като средновековен инструмент за мъчения. Тя не можеше да помръдне. Само като я погледнеше, стомахът му се свиваше на топка.
Спомни си как преди няколко години младата Мария Санчес стоеше пред вратата на дома му, дошла за първи път да се грижи за децата — оживена, с радостно блеснали очи, но в същото време предпазлива и леко смутена. Тя не желаеше да смесва личните отношения с професионалните и в същото време не можеше да устои на идеята да бъде с децата. Болд подозираше, че точно затова тя не се беше задържала твърде дълго — полицейските им значки бяха попречили отношенията им да прераснат в приятелство. Определено не беше поради липса на разбирателство с децата — те се бяха влюбили в нея от пръв поглед. А това беше достатъчно, за да спечели сърцето на всеки родител, включително и неговото. Болд веднага я беше харесал. От онази вечер нататък беше започнал да я хвали в службата. Беше се опитал да й отвори някои врати така, както навремето беше направил за Гейнис. Може би това също беше помогнало за повишението й от редови полицай в детектив, а може би не. Вече нямаше значение.
Очите й проблеснаха в полумрака. Отворени. Будни.
— Здравей — каза Болд, леко смутен, че унесен в спомени, се беше оставил да го изненада.
Тя примигна.
— Още няколко въпроса. Какво ще кажеш? — Донякъде се надяваше, че тя ще му откаже. Изпитваше омраза към самия себе си, че използва тази жена като свидетел.
Очите й се отместиха надясно.
— Може би няма да са много приятни — предупреди я той.
Тя затвори очи и отново ги отвори. Надясно.
— Добре.
Болд отиде до телевизора и намали звука. Очите на Санчес се втренчиха някъде встрани от него. Не надясно — „да“, нито наляво — „не“. Погледът й не беше вперен в него — за щастие. Най-сетне погледът й го накара да се обърне и той се озова срещу стола. Болд го придърпа до леглото. Сега очите му бяха почти на едно ниво с нейните. Тя се беше изморила да я гледат отвисоко.
— Така по-добре ли е? — попита той.
Очите й се отместиха надясно.
— Да.
Стори му се обаче, че това беше нещо повече от отговор, защото в очите й се четеше нежност и загриженост, те бяха изпълнени с чувства, които виждаше за пръв път откакто я посещаваше в болницата. Спомни си когато същите тези очи се бяха спрели върху собствените му деца, но сега в тях се четеше нещо много по-различно.
— По-добре ли си? По-добре ли се чувстваш?
Никакъв отговор. Тя просто лежеше, вперила поглед в него. Болд се запита дали Мария изобщо можеше да изпита някакво физическо усещане. Седеше до нея и сърцето му се късаше от мъка.
— Ако не изглеждам добре, ако не звуча както обикновено, то е защото наистина се чувствам отвратително. Снощи ме пребиха и ограбиха.
Очите й сякаш леко се присвиха и погледът й стана по-твърд, но изразът на лицето й не се промени — просто не можеше. Болд си помисли, че това е възможно най-лошия от всички затвори.
— И това, което си мисля, Мария… полицай Санчес — поправи се той, — не е нещо, което един служител на реда и закона би искал да си мисли. Никога. Така че предварително извинявай, но трябва да ти задам няколко въпроса, защото сега и ти, и аз сме жертви на нападения. Моето отиваше на зле, на много зле — докато съседското куче не го прекъсна. Така че аз мога да се считам късметлия — продължи Болд. — Има две възможности. Едната е, че съм бил ограбен, въпреки че ще ти кажа следното: в нашия квартал от седемнадесет години не е имало уличен грабеж. Грабежите, които напоследък стават в други части на града — а такива имаше твърде много през миналата седмица — са в центъра, по паркинги и гаражи, по време на спортни прояви, в кина, в денонощни магазини — там, където има много хора. Няма нито един, който да е станал в нечий заден двор. Имахме кражба, при която една жена е била бутната по стълбите, но това не влиза в сметката. Другата възможност — продължи Болд, — е това, което бих нарекъл принудителен грип. Определени хора може да са си помислили, че се правя на твърде здрав и преча на усилията на някои от нашите братя по униформа. Хвърлиха една тухла през прозореца ми като предупреждение, но аз не им обърнах внимание. Продължих да ходя на работа и бях нападнат в собствения ми двор. Сега не чувам много добре с дясното ухо, а гърдите ме болят, когато дишам. Така че се питам… Преди да те нападнат, хвърляли ли са ти тухла, отправяли ли са ти някакво предупреждение да не се натягаш твърде много?
11
Скот Хамилтън — американски джаз музикант, саксофонист (р. 1954 г.); Оскар Питърсън — канадски джаз пианист (р. 1925 г.); Телониъс Монк — американски джаз пианист и композитор (1917–1982 г.); Кларънс „Гейтмаут“ Браун — американски блус музикант и певец (р. 1924 г.). — Б.пр.