— Сигурно за касети от рента — каза Болд.
— Е?
— Този тип живее от кражби, нали така? Дяволски добре знае, че домашните алармени системи подават сигнал по телефона. Проучва къщата. Знае, че вътре няма никой. Затова се обажда по телефона непосредствено преди да проникне в нея. Телефонният секретар поема обаждането, което означава, че линията вече е заета. Системата не може да подаде сигнал. Разполага с минута, а може би и повече — зависи за колко време е програмиран телефонният секретар — за да влезе. Щом се вмъкне, разбива сирената на алармената сигнализация и вдига телефонната слушалка.
— Чудесно. Само дето тази сирена започва да вие от мига, в който прекрачи прага, докато не я разбие.
— Тези неща непрекъснато подават фалшиви сигнали. Досадни са като алармите на колите. Мислиш ли, че някой от съседите ще се върже, ако сирената спре да вие след двадесет-тридесет секунди? Едва ли.
— Останаха два ключа, които не са за тук — каза тя. Бяха обиколили цялата къща.
— Гаража?
— Сигурно единият е за него — съгласи се тя.
Излязоха през задната врата. Утъпканото място в тревата беше маркирано и оградено с жълта полицейска лента. Стигнаха до страничната врата на гаража и ключът пасна. Отключиха и влязоха вътре.
— Вече знаем закъде са всички ключове — каза Болд.
— Остана един — напомни му тя, като посочи най-малкия, закачен на ключодържателя.
— Ще видиш, че е за този мотоциклет за крос — каза той, като посочи към машината.
Въпреки това тя се промъкна покрай колата, отиде в отсрещния ъгъл и пробва ключа.
— Ти наистина впечатляваш дамите — заяви Дафни, когато ключът пасна.
— Така ли?
— Да. Абсолютно.
— Но в случая се провалих — каза той. — Защо точно ключовете?
— Може би не си я разбрал правилно?
— Може би.
— Можеше да ме поканиш да дойда с теб — заяде се тя, раздразнена, че не го беше направил и добави саркастично: — Но нали, в края на краищата, случаят е мой.
Тя взе ключовете. Постоянно си ги разменяха, сякаш това беше някаква игра. Приближи до колата и натисна бутона на устройството.
Дафни и Болд гледаха към колата — доста очукана тойота — когато вратата на гаража се отвори зад гърба им. И двамата се обърнаха едновременно.
— Мислех, че е за колата — каза тя.
— Да — съгласи се Болд, взе ключовете от ръката й и спря вратата, която беше започнала да се вдига. Натисна бутона и вратата се спусна надолу.
Болд погледна към Дафни, но тя вече беше започнала да рови из чантата си. Когато извади ръката си, в нея държеше дистанционното управление, което беше намерила в джоба на коженото яке на Санчес. Насочи го към вратата и натисна бутона. Нищо.
Болд грабна устройството от ръката й, насочи го към механизма за отваряне, монтиран над вратата, и натисна бутона. Два пъти. Нищо. Опита отново с малкото черно устройство, закачено на ключодържателя, и вратата повторно се задейства.
Двамата се спогледаха.
— Значи не е имала пред вид ключовете.
— Не.
— И какво мислиш?
— Ясно какво — отговори той.
— На кого е? — каза тя, като посочи към второто устройство.
— Точно така.
— На приятеля й? От къщата на родителите й? На сестра й? На някого, за чиито деца се е грижела?
— От някой от случаите, по които е работела? — продължи Болд.
— Знаех си, че ще кажеш това. — В тона й се долавяше разочарование. Беше й добре известно колко време ще бъде необходимо, за да обиколят деветте къщи.
— Тя искаше да открием това — напомни й той, като държеше дистанционното управление, сякаш то беше някакво съкровище.
— Е, вече го открихме — каза Дафни.
Шестнадесета глава
Болд не хареса обстановката по улиците. Промяната, настъпила след началото на грипа, веднага се забелязваше: по-малко пешеходци, пълен хаос пред светофарите, всеобщо безпокойство. Хората вървяха по-бързо и по-целеустремено, застояваха се по-малко по уличните ъгли. Полицаите, ако имаше такива, бяха твърде малобройни. Не се виждаха патрулни коли. Въпреки новия стадион, посещаемостта на срещите на „Маринърс“ през изминалата седмица беше спаднала с четиридесет процента.
Управата на Бенаройа Хол12 беше наела частна охранителна фирма, която да осигури патрули из района, за да могат почитателите на симфоничната музика спокойно да се добират до колите си след концертите. Жителите на Сиатъл се страхуваха, и то съвсем основателно — за шест дни броят на престъпленията по улиците на града беше нараснал няколко пъти. Сиатъл беше затънал в проблемите, типични за всеки голям град, които досега беше успявал да избягва.
12
Бенаройа Хол — музикален комплекс в центъра на Сиатъл, седалище на Сиатълския симфоничен оркестър, открит през 1998 г. Наречен на името на Джак Бенаройа — бизнесмен и филантроп, дарил 15,8 милиона долара за построяването му. Има голяма зала с 2500 места и камерна зала с 540 места. — Б.пр.