— Бях тръгнал по грешен път, Фил. Имам предвид ченге срещу ченге. Мислех си, че искат да ни сплашат, за да намалее броят на работещите и да се засили ефекта от грипа. Е, разбира се, може би и по някоя тухла през прозореца. Някой ядосан за заплатата си новобранец, който не идва на работа и пие твърде много. Но нападения? Санчес? Шок и Филип? — Той млъкна. — Бихме ли си причинили един на друг подобно нещо заради политиката на Организацията, Фил?
— Не подценявай това, което може да направи един отчаян човек — предупреди го Шосвиц.
— След шест месеца стачка, може би. Но след седмица? Как ти звучи това? И извършени така, че да приличат на нападения с цел грабеж. Направо като по учебник.
— Какво предлагаш?
— Имам нужда от малко помощ — продължи да упорства Болд. — Става дума за две ченгета от Нравствения, които очевидно са следили един сержант от Хранилището. Защо?
— Ще поразпитам — съгласи се Шосвиц. — Но ако са работили по вътрешни разследвания, оттам в най-добрия случай ще ни кажат, че няма такова нещо. Просто ще действаме по непотвърдени подозрения, това е.
— Имам друг източник, когото смятам да попитам — каза му Болд. — Санчес може би ще успее да запълни част от празнините в информацията ни.
— Мислех, че тя е в кома — изненада се Шосвиц.
— Всички мислят така — потвърди Болд. — Засега това е единственото предимство, с което разполагам.
Беше твърде късно, за да посети Санчес в болницата. Сигурно й бяха дали лекарствата и тя вече спеше дълбоко. Но не беше късно да сграбчи няколко клона и здраво да пораздруса дървото. Който и да беше извършил нападенията, трябваше да изчисти кръвта от дрехите си, възможно беше дори да е получил рани от отбраняващите се лейтенанти.
Болд се обади на Гейнис и Матюс и им съобщи за нападенията, както и за предупреждението на Шосвиц за изненадващата проверка на здравните инспектори. Нареди им да се хващат за телефоните и да започнат да се обаждат на хората от отдела. Гейнис прие задачата, без да се оплаква, като истински боец.
Дафни, както винаги, се досети за истинските намерения на Болд: да разпита Рон Чапмън в дома му. Тя категорично отказа да му позволи да отиде при него сам и му каза, че за всеки случай ще донесе със себе си електрошокова палка. Болд знаеше, че няма смисъл да спори с нея, а и не искаше да признае, че ще се радва на компанията й.
Болд я взе от плаващия й дом и двамата потеглиха заедно към Чапмън, като по пътя се подготвиха за предстоящия разговор.
— Щом идвате двамата по това време, значи не става дума за обикновено гости — каза Чапмън, докато затваряше вратата след тях. Той не направи никакъв опит да ги задържи навън.
Може би, помисли си Болд, не иска да се храни сам.
— Не е ли малко късно за вечеря, Рон?
Чапмън живееше в малък апартамент, от който се виждаше част от Пил Хил. Телевизорът беше включен, а на сгъваемата масичка пред единствения стол Лей-Зи-Бой19 в стаята беше поставена чиния с претоплена в микровълновата печка замразена храна. Жена му беше починала преди няколко години и валмата прах и мръсните прозорци говореха, че Чапмън се беше затворил в себе си и не обръща внимание на околната обстановка.
На Болд стаята се стори тъжна и потискаща, отрупана с твърде много снимки на покойната съпруга. Някои хора живееха само със спомени. Той изведнъж видя Чапмън в нова светлина и му се стори странно, че мнението му за човека, когото познаваше от години, може да се промени само с едно надзъртане в дома му. Ако в този апартамент някога беше царяла радост, сега тя почиваше в урната, където се намираше прахът на съпругата на сержанта.
Чапмън не им предложи да седнат, сигурно защото единствените два стола се намираха до малка масичка, която отделяше кухненския бокс, а другаде нямаше къде да се настанят.
— Не е ли малко късно за гости, лейтенант? Какви времена доживяхме.
— Чу ли за Шок и Филип?
— Руди Шок?
— Били са нападнати тази вечер — спокойно каза Дафни.
— Недалеч от „Петел и Бик“ — допълни Болд.
Рон Чапмън, който приличаше на ирландски булдог, имаше петнадесет-двадесет килограма в излишък. Не беше лесно отпуснатата му плът да остане съвсем неподвижна. После изведнъж той отново се нахвърли на вечерята си като куче на кокал.
— Ти си бил в „Петел и Бик“ тази вечер, Рони. Защо? — попита Болд.
— Какво, не може ли човек да си купи едно питие? — възропта Чапмън, зает с вечерята в малката пластмасова чиния. — Откога се задават въпроси и за това?