— Джон!
— Едно име, това е — каза Ла Моя. — Три от деветте жертви на взломни кражби са прехвърлили застрахователните си полици в седмицата преди обирите. И тримата в една и съща застрахователна компания — Консолидейтид Мючуъл.
Болд се приведе напред.
— Трима от всичките девет са сменили застрахователната си компания?
— Точно така.
— Нови застрахователни полици?
— Да.
— За по-голяма сума?
— Не. В нито един от случаите. Не е това — каза Ла Моя. — Не е застрахователна измама — просто са ги сменили.
— Застрахователен агент. Може би обикаля по домовете — започна да размишлява на глас Болд. — Оглежда какво има вътре. Набелязва обектите.
— Точно това си помислих и аз. Да — каза Ла Моя. — Може би действат в комбина, а може би просто продава информацията на нашия взломаджия, а той сам се оправя по-нататък. Както и да е, това си е чиста проба връзка, нещо, което свързва и тримата. Така или иначе, струва си да поговорим с хората от тази компания.
— Консолидейтид Мючуъл — повтори Болд.
— Не точно — поправи го Ла Моя. — Става дума за Нюмън Къмюникейшънс от Денвър.
Болд си записа името. Той познаваше това изражение: Ла Моя беше преобърнал голям камък.
— Проблемът ни е, че това не фигурира в нито един от протоколите за кражба — загадъчно подхвърли Ла Моя.
Болд отново го изчака да продължи, вместо да подхранва самолюбието му.
— Ти си говорил с тази Хелън Брукс-Гилман, сержант. И с Кавамото. Някоя от тях случайно да е споменала нещо за два безплатни билета за кино? — попита Ла Моя.
— Ти да не си пил нещо? — язвително подхвърли Болд.
— Ами за някаква рекламна кампания за набиране на клиенти по телефона?
Брукс-Гилман наистина беше споменала за тези рекламни кампании, но това беше просто оплакване, че им пречат и не ги оставят на спокойствие в дома им. Беше подхвърлила, че точно тези хора заслужават да бъдат арестувани. Спомни си, че и Кавамото беше споменала нещо подобно пред него.
— Рекламни кампании по телефона? — попита той.
— Мисля, че ако се поровиш в списъците с телефонни обаждания на Нюмън Къмюникейшънс, ще установиш, че това е общото, което свързва всички жертви на обири: всички са били включени в телефонната рекламната кампания на Нюмън. Няколко са избрали да увеличат размера на застрахователното си покритие, други са предпочели безплатните билети за кино. Това е връзката, сержант. Така са били набелязани. Е, какво мислиш? — попита Ла Моя, скръсти ръце и се облегна. — Няма ли да ми кажеш, че умираш от кеф, дето се върнах на работа?
Двадесет и пета глава
Притиснати от градския прокурор на Сиатъл, Нюмън Къмюникейшънс се озоваха изправени пред възможността да се окажат обект на федерално разследване за междущатска измама, ако откажеха да съдействат на Управлението.
Тъй като Матюс все още оглавяваше разследването на случая Санчес, двамата с Болд бяха изпратени в Денвър да уточнят ролята на рекламната кампания за набиране на клиенти по телефона в поредицата от взломни кражби и, ако е възможно, да открият онзи служител, който предоставяше на взломаджията в Сиатъл нужната информация кои домове са подходящи за обир.
Въпреки че се надяваха да приключат за един ден, Болд и Матюс си приготвиха пътнически чанти и резервираха стаи в хотел, тъй като смятаха, че е твърде вероятно изпълнението на задачата да им отнеме два, а дори и три дни. Полицейската работа рядко вървеше като по ноти.
Офисите на Нюмън Къмюникейшънс се помещаваха в мръснокафява бетонна сграда, където се намираше студиото на KSPK, консервативна радиостанция, чиято програма включваше предимно интервюта и анализи, и „Ървингс Ред Хотс“ — заведение за бързо хранене. Цялата сграда вонеше на печени наденички.
Рекламните листовки с предложения за работа в приемната на компанията — помещение, което според Болд приличаше на кабина за проби в универсален магазин — красноречиво говореха с какво се занимават Нюмън Къмюникейшънс — „Печелете пари от дома си! Възможности за доходи от Интернет! Продажби на дребно. Развлечения за възрастни“. Отпечатани на плътна зелена хартия, малките листовки чудесно се побираха в човешка длан и бяха идеални за раздаване по тротоарите в централната градска част и в района на университетските общежития.
Ако се съдеше по табелката на вратата на кабинета му, Филип Ратборн беше президент и изпълнителен директор на компанията. Мазната кожа на главата му, нездравият тен на лицето и измачкания костюм на „Армани“ предполагаха, че човекът е в края на четиридесетте или в началото на петдесетте, но дипломата на стената от колежа в Северна Каролина показваше, че той е завършил само преди шест години, което означаваше, че Ратборн още не е навършил тридесет. Обстановката в кабинета трябваше да внуши на посетителите усещане за богатство, но по-скоро напомняше за стая в някой крайпътен мотел за шофьори, с баня, в която има вана с форма на сърце. Часовникът, телефонът и настолната лампа бяха купени от каталога на „Шарпър имидж“25, плотът на бюрото, облицован със сив фурнир, беше нащърбен по краищата, а големите листа на декоративното цвете в ъгъла отчаяно се нуждаеха от обезпрашаване. Затова пък компютърът беше марков — мониторът му имаше размерите на прозорец, нещо, което липсваше в кабинета, а скрийнсейвърът представляваше постоянно сменящи се изгледи от Пебъл Бийч и Огъста.