Дафни отново се беше зачела в първия факс с телефонните номера, на които се бяха обаждали затворниците, участващи в рекламната кампания.
— Той се обажда от телефонните автомати — вероятно набира номера на този клетъчен телефон — и съобщава имената и адресите на потенциалните мишени. От там нататък нещата се пренасят в Сиатъл и ни съобщават за поредната взломна кражба.
Без да вдига поглед от факса, Дафни каза:
— Лу! Три от жертвите на обири със сигурност не фигурират в този списък от снощи. Може би фигурират в данните от миналата седмица, които не сме получили. Мария също я няма в списъка.
Развълнуван, че беше успял да свърже затворник четиридесет и две с обирите, Болд беше забравил да потърси номера на Санчес в базата данни. Пропускът беше съвсем елементарен, но изведнъж липсата на нейния номер в списъка на онези, включени в рекламната кампания, постави под съмнение всичките им усилия.
— Може би и на нея са се обадили по-рано — предположи той.
Колкото повече приближаваха към разпита на възможен заподозрян — дори съучастник в престъплението, като Дейвид Ансел Флек — толкова повече Болд се страхуваше от вероятността да установи, че Мария Санчес никога не е била набелязвана като мишена за обир. В такъв случай щеше да се окаже, че нападението над Мария е било дело на ченге, опасение, което изпитваше и за нападението над самия него. И сега, когато вече приближаваше към истината, каквато и да беше тя, той правеше това предпазливо, като добре си даваше сметка, че макар и рядко, понякога беше по-добре истината да не излиза на бял свят.
— Не — каза тя и поклати глава. — Във всеки един от случаите взломните кражби стават до десетина дни след първото рекламно обаждане по телефона. При това положение номерът й щеше да фигурира тук.
— Може би е изтрит? — обърна се Болд към смутения началник на затвора.
Двамата с Дафни се спогледаха и той видя, че тя също е притеснена.
— Доколкото знам — каза началникът, — системата не позволява това. Не може да се изтрива информация от базата данни на програмата за частна търговия. Това е едно от условията в договора. Направено е в случай, че възникне подобна на сегашната ситуация.
— Трябва да накараме Флек да ни каже кой е извършвал обирите — обърна се Болд към Дафни. — Ако този тип не е бил у Санчес… ако не е обрал жилището на Санчес… ако успеем да установим това… да го докажем… тогава може би ще имаме достатъчно основание да се обърнем към „Вътрешни разследвания“ и да видим с какво те разполагат.
Тя кимна, макар че притеснението й, също като неговото, беше очевидно.
— Трябва да говорим с Флек веднага! — обърна се Болд към началника на затвора.
Стаята за разпити все още миришеше на лепилото, което бяха използвали при застилането й с балатум. Това беше най-чистата стая за разпити, която Болд беше виждал някога. По-чиста дори от тези във ФБР и Бюрото за контрол на търговията с тютюневи изделия, алкохол и огнестрелно оръжие. Към присъстващите беше насочена видеокамера. В стената беше вграден двоен касетен дек, който записваше всяка произнесена дума, всеки звук. Идеята за двете касети, заимствана от англичаните, изключваше възможността по-късно някой да редактира записа от разпита, така че да пасне на собствените му цели — едната касета оставаше в дежурния служител, а другата се съхраняваше в сейф, до който имаше достъп единствено началникът на затвора — своеобразна застраховка срещу корупция.
Дейвид Ансел Флек беше облечен с раирана униформа. Номерът му, ИДК-42, беше изписан върху парче плат, зашито върху десния джоб на гърдите му, и на друго, на гърба на униформата му. Надзирателите, които никога не използваха имена и никога не се опитваха да смекчат отношението си към затворниците, се обръщаха към него с „Четиридесет и две“. Екип от криминални психолози, нает от Итъридж Корпорейшън, беше разработил указания как персоналът да се държи със затворниците, за да поддържа дисциплината и да предотвратява безредици, затова мъжът доста се учуди, когато Болд и Матюс се обърнаха към него по име. По този начин веднага ставаше ясно, че те са външни хора — точно както Матюс беше посъветвала Болд.
— Кои сте вие? — попита затворникът.
Момчешкото лице на Флек, русата му коса, оформена в типична прическа на сърфист, сините му очи и бели зъби напомняха на Болд за някои от членовете на Бийч Бойс или за Таб Хънтър28 в някой от многобройните му филми, заснети във Форт Лодърдейл. Флек очевидно поддържаше дребната си, мускулеста фигура в гимнастическия салон. Болд знаеше съдбата, отредена в затворите на хора с подобна външност. Наричаха ги сладурани, съпруги и женчовци. Това бяха млади мъже, които подлагаха задник на тарторите на килиите. Но за своя изненада Болд не забеляза изпълнения с непримирима обида поглед, типичен за системно изнасилваните затворници. Колкото повече изучаваше Флек, толкова повече се засилваше убеждението му, че мъжът пред него беше успял по някакъв начин да избегне ролята на приятелка, което се дължеше или на управата на затвора на Итъридж, или беше доказателство за жестокостта на самия Флек.
28
Таб Хънтър — творчески псевдоним на Артър Гелен, американски актьор, роден 1931 г. в Ню Йорк, участвал в многобройни комедии, приключенски филми, екшъни и уестърни. — Б.пр.