Том Хемингуей бавно се надигна от задната седалка на колата. Лицето му беше мрачно.
— Вечерта ви беше пълен провал — обяви той.
— Проследил си ни? — попита с треперещ глас Райнке.
— Какво друго си очаквал след поредната ви издънка?
— Значи ти си видял сметката на онова ченге в къщата? Мъртъв ли е?
Хемингуей не обърна внимание на въпроса.
— Искам още веднъж да подчертая важността на задачата, която се опитваме да изпълним — започна с леден глас той. — Съвсем близо до това място действа малка армия, ангажирана в далеч по-важна мисия от вашата. Веднага ще подчертая, че тези хора получават много по-малко пари от вас, но не са допуснали нито една грешка. — Двамата затаиха дъх и наведоха глави под строгия му поглед. — Нека приемем, че последният ви фал се дължи на лош късмет. Но оттук нататък няма да признавам наличието на подобни фактори.
— Какво трябва да направим? — нервно преглътна Райнке.
— Прибирате се у дома и почивате. — Хемингуей вдигна ръка и добави: — Но преди това ми дайте бележката с името на момичето.
— Ама как… — започна Райнке, после изведнъж млъкна, сви се под презрителния поглед на началника си и му подаде листчето. Секунди по-късно Хемингуей вече го нямаше.
От гърдите им едновременно се откъснаха въздишки на облекчение.
— Тоя тип ме разтреперва от страх! — промърмори Питърс.
— Беше легенда в ЦРУ — каза Райнке. — Дори колумбийските наркобарони адски се бояха от него. Никой не може да предвиди къде ще се появи и как ще се оттегли. — Замълча за миг, после добави: — Виждал съм го как тренира във фитнес залата на НРЦ. Има страхотна физика и бързината на котка. С очите си видях как юмруците му разпердушинват две огромни боксови круши. Управата отдавна му забрани да използва краката си, защото един ритник му е достатъчен, за да разкъса и най-тежкия чувал.
— И сега какво? — попита Питърс.
— Нали чу? Отиваме да почиваме. Тази вечер на три пъти ни разказаха играта, стига толкова. Ако искаш, можеш да дойдеш у дома.
44
След изненадващото откритие на гробището „Арлингтън“ Картър Грей се отправи към щабквартирата на ЦРУ в Лангли. Пристигайки там, той забърза към помещението, в което имаха право да влизат само директорът на ЦРУ и предшествениците му. Всеки от тях имаше достъп до документи и материали, свързани с неговото управление. Те се намираха в специални хранилища, прибрани в кутии, наподобяващи каси в банков трезор. Охраната беше засилена, защото тук се пазеха документи със свръхсекретно съдържание.
Грей положи длан върху електронното устройство до вратата на хранилището, на което беше изписано името му. После завъртя ключа и тя безшумно се плъзна встрани. Застана пред трезора, който съдържаше кутия номер 10.
Отключи блиндираната вратичка и изсипа съдържанието на кутията върху масичката в дъното на помещението.
Досието, което го интересуваше, беше обозначено с инициалите „Дж. К.“.
Зачете биографията на Джон Кар и започна да клати глава от изумление. Кариерата му в ЦРУ беше смайваща, изпълнена с безброй премеждия. Най-невероятното от всичко бе, че е успял да оцелее!
Тази забележителна биография завършваше с военното гробище „Арлингтън“. Джон Кар бе погребан с пълни военни почести, въпреки че той никога не бе работил за армията и не беше умрял в униформа. Биографията му веднага беше изтрита от архивите на всички държавни институции в САЩ. Лично Грей се беше погрижил за това, изпълнявайки решението на висшето ръководство на ЦРУ.
Джон Кар трябваше да е мъртъв, въпреки че не беше погребан под онази плоча. Първото нападение срещу него погуби само жена му. Вторият опит беше сметнат за успешен, макар че тялото му не беше открито — най-вероятно бе погълнато от някой морски хищник. Грей си даваше сметка, че е възможно да се е припознал. Човекът на гробището изглеждаше доста слаб и немощен в сравнение с някогашния Джон Кар — мъж с изключителна физика. Разбира се, годините си казваха думата, но това правило едва ли важеше за човек като Кар, когото Грей не можеше да си представи като немощен старец. Но защо тогава този човек се беше спрял точно пред гроба на някогашния суперагент?
Сърцето на Грей ускори ритъм при мисълта, че е бил толкова близо до войника, предаден от родината си. Защото това не беше обикновен гражданин, а най-съвършената машина за убиване, използвана от правителствата на САЩ в цялата история на страната. Разбира се, до момента, в който се беше превърнал в бреме.
Картър Грей прибра кутията в сейфа и напусна залата с погребаните тайни. Обзе го странно чувство. Чувство на страх от един мъртвец, който изведнъж би могъл да се окаже между живите, колкото и невероятно да изглеждаше това.