Въведе ги в малката дневна, остави ги да я оглеждат и отиде в кухнята да им донесе кафе. Кейт се приближи до една етажерка и издърпа някаква книга.
— Нима сте прочели всичко това, Оливър? — провикна се тя, оглеждайки с респект огромното количество книги.
— Да, разбира се — отвърна той. — Но повечето от тях само по два пъти. За съжаление човек никога не разполага с достатъчно време за четене.
— Солженицин! — Кейт повдигна вежди, гледайки към Алекс. — И то на руски — показа му корицата тя.
Стоун се появи от кухнята с чаши в ръце.
— Харесвам жилището ви, Оливър — усмихна му се Кейт. — Точно така съм си представяла дома на университетски професор.
— Тоест разхвърлян, прашен и занемарен, задръстен от стари книги — въздъхна Стоун и обърна поглед към приятеля си. — Чух, че отиваш в Бренан с авангардната група.
— Как така чу?! — зяпна Алекс.
— Охраняването на Белия дом е досадно занимание и понякога хората си убиват времето, като си говорят помежду си. Няма да повярваш колко ясно се чува, стига човек да умее да слуша.
Настаниха се на столовете пред камината.
— Алекс ми каза, че сте необикновен човек — усмихна се Кейт. — Сега виждам, че мога да разчитам на преценката му за хората.
— И самият Алекс е много специален, мис Адамс — отвърна Стоун.
— Наричайте ме Кейт, моля ви.
— Ако продължавам да бъда толкова специален, скоро ще си изкарвам хляба на някоя бензиностанция — мрачно поклати глава Алекс, после огледа лицето на Оливър и каза: — Отоците са поспаднали…
— Дребна работа. Малко лед, и толкоз. Имал съм и по-тежки случаи.
— Наистина ли? Любопитен съм да ги чуя.
— Страхувам се, че ще те отегча.
— Все пак опитай — настоя Алекс.
Отвън се разнесе глас. Тримата станаха и се приближиха до прозореца. Пред заключения портал стоеше Аделфия и викаше Оливър по име.
— Аделфия? — Той бързо отиде да й отвори.
След две минути отново седяха пред камината. Стоун представи Аделфия на Кейт Адамс, която протегна ръка, но бе удостоена само с кимване. Явно Аделфия не беше очаквала да намери приятеля си с компания.
— Нямах представа, че знаеш къде живея — подхвърли Стоун.
— Ти знаеш аз къде живея, защо да не бъде и обратното? — сопнато отвърна Аделфия.
— Оливър тъкмо ни се хвалеше, че лицето му вече е добре — подхвърли Алекс, надявайки се да й помогне да се отпусне.
Но Аделфия мълчеше.
— Един от колегите ми е работил по преместването ви от парка „Лафайет“ — подхвърли Кейт с единственото желание да сложи край на неудобното мълчание. — Каза, че битката била голяма.
— Сикрет Сървис проявиха голяма агресивност в желанието си да ни отстранят — кимна Стоун.
— Но не успяха, защото хората имат права — внезапно се намеси Аделфия.
Стоун кимна в знак на съгласие.
— А моят приятел Оливър има плакат. На него пише „Искам истината“.
— Че кой не я иска? — усмихна се Кейт.
— Но понякога истина идва оттук — каза Аделфия и докосна гърдите си. — А този, който иска истина, също трябва бъде искрен, нали?
Стоун явно не хареса насоката на разговора.
— Истината се проявява под най-различни форми — бавно каза той. — И понякога не я виждаме, макар че е пред очите ни. — После изведнъж стана. — А сега ще ви моля да ме извините, но трябва да излизам.
— Не е ли малко късничко, Оливър? — попита Алекс.
— Вярно, но тази вечер не очаквах посетители.
След тези думи всичко беше ясно. Гостите станаха, смотолевиха по едно „довиждане“ и побързаха да се изнижат навън.
Алекс и Кейт предложиха на Аделфия да я закарат до дома й.
— Той в беда е — обади се от задната седалка тя. — Знам, че в беда е!
— Защо мислиш така?
— Днес в парка дойде със свой приятел — онзи, гиганта. Возеше се в коша на мотоциклета му. — Каза го така, сякаш това беше криминално престъпление.
— Гигантът? — повдигна вежди Алекс. — О, вероятно имаш предвид Рубън.
— Да, Рубън. Никак не харесвам го.
— Не ни каза защо мислиш, че Оливър е в беда — напомни й Алекс.
— Друг човек той стана. Нещо много тревожи го. Аз опитвам да говорим, той мълчи. Мълчи!
Алекс се обърна да я погледне, изненадан от гневния й отговор. Подозренията му изведнъж нараснаха.
— Какво още искаш да ни кажеш, Аделфия? — остро попита той.
За момент по лицето й пробяга ужас, заменен от дълбока обида.
— Какво намекваш? Че аз лъжа?
— Нищо подобно.
— Аз не лъжа. Аз опитвам се да правя добро, това е всичко.
— Не казвам, че…
— Повече не говоря! — прекъсна го тя. — Повече не казвам лъжи!
След което отвори вратата и изскочи навън, възползвайки се от спирането на някакъв светофар.