Качи се в колата и подкара по улиците на градчето. Сети се за един стар професионален лаф, гласящ, че посещението на президента е най-подходящото време за банков обир, тъй като полицията е изцяло ангажирана със събитието. И наистина беше така: по улиците на Бренан не срещна нито един представител на реда.
Прибра се в хотела и след кратко колебание реши да излезе да потича. На млади години беше обещаващ лекоатлет и дори така спечели стипендията си за колежа. Навикът да тича беше жив и до днес, дори и след като получи травмата на шийните прешлени. Благодарение на него успяваше да запази сравнително добра физическа форма. Изскочи на главната улица и пое на изток. Скоро стигна до болницата, зави наляво и ускори темпото. Покрай него мина някакъв микробус, но той не му обърна внимание. Дори и да го беше загледал, нямаше как да познае жената зад кормилото, защото никога не я беше виждал. А и Джамила, натоварила трите деца отзад, нямаше причини да обърне внимание на някакъв самотен бегач.
Малко по-късно стигна до автосервиз със затъмнени прозорци. В него продължаваше работата по един автомобил със специално предназначение. Но Алекс не можеше да види какво става вътре и спокойно продължи да тича. Центърът на Бренан не представляваше интерес, защото президентът нямаше да ходи там. Церемонията на площада беше единствената точка от програмата му.
След като се прибра в хотела и си взе душ, Алекс реши да поработи още малко, на доброволни начала. Беше твърдо решен да направи всичко възможно, за да спечели отново благоразположението на Сикрет Сървис.
Докато Алекс тичаше по улиците на Бренан, Кейт също не си губеше времето. Сутринта стана много рано, закуси в компанията на Лъки и я помоли за дребна услуга, която старицата с готовност изпълни.
Малко по-късно Кейт се зае да планира акцията „Оливър Стоун“. Вече знаеше, че Алекс е успял да снеме пръстовите му отпечатъци, но проверката им в базата данни не беше дала резултат. Това означаваше две неща: този човек или не беше заемал длъжност, при която се изискват пръстови отпечатъци, или личните му данни бяха старателно изтрити от електронния архив. Толкова старателно, че предишната самоличност на Оливър Стоун бе престанала да съществува. Нахвърля си възможните линии на поведение и стратегията на бъдещите си проучвания — малко или много по начина, по който се подготвяше за съдебно дело. Доволна от свършеното, Кейт взе душ и излезе.
Паркира колата си колкото се може по-близо до гробището „Маунт Цион“ и зачака. Беше едва седем и половина сутринта, но Стоун се появи скоро, заключи вратата на къщичката и пое по улицата. Кейт се сниши на седалката, за да не я види. Малко преди високият мъж да изчезне в далечината, се случи нещо странно: Аделфия изскочи иззад паркираните на Кю Стрийт коли и тръгна подире му. След кратко колебание Кейт я последва. Когато се изравни с нея, нямали скоростта и свали страничното стъкло.
Отначало Аделфия се направи, че не я познава, но после очевидно разбра, че номерът няма да мине, и недоволно промърмори:
— Добре де, знам коя си.
После погледна загрижено в посоката, в която се отдалечаваше Стоун.
— Отиваш ли някъде? — попита Кейт.
— Никъде не отивам — рязко отвърна жената. — И мога нищо да не правя.
— Тогава какво ще кажеш за чаша кафе? Алекс ми каза, че обичаш кафе.
— Мога да си купя сама. Печеля и нужда нямам от милостиня.
— Просто те поканих като приятелка, да поговорим. Ти не си единствената, която е загрижена за Оливър. Алекс също се безпокои за него, а аз се опитвам да му помогна, докато е извън града. Моля те да изпиеш чаша кафе с мен.
— Защо ти помагаш на агент Форт? — подозрително я изгледа жената.
— Защото го харесвам — усмихна се Кейт. — Както ти харесваш Оливър.
При тези думи Аделфия хвърли последен поглед в посоката, в която изчезна Стоун, изсумтя и влезе в колата. Кейт подкара към близкия „Старбъкс“ и я почерпи едно кафе.
— А ти какво работиш? — пожела да узнае Аделфия.
— Работя в Министерството на правосъдието.
— Значи правиш правосъдие?
— Поне се опитвам — усмихна се Кейт.
— В моята страна години… не, десетилетия, нямаше правосъдие. На нас руснаците казваха ни какво да правим. Дори дали да дишаме, или не. Ужас!
— Сигурна съм, че е било така.
— После аз идвам тук, намирам работа, живея добре.
Кейт се поколеба, но не се сдържа и попита:
— А как стана така, че се озова в парка „Лафайет“?