Отначало лицето на Аделфия потъмня, но после изведнъж омекна.
— Никой досега не е задавал ми този въпрос — каза с потрепващ глас тя. — Толкова много години, а ти се сети…
— Съзнавам, че не се познаваме много добре, затова не се смятай длъжна да ми отговаряш — вметна Кейт.
— Хубаво. Аз не искам за това да говоря.
Отпиха по глътка кафе и замълчаха. Така изтекоха няколко минути, после Аделфия каза:
— Права си. Аз безпокоя се много за Оливър. Той има мъка, знам.
— А откъде знаеш?
Аделфия измъкна кърпичка от ръкава си и попи с нея овлажнелите си очи.
— Снощи гледах телевизия. Никога не гледам, никога вестници не чета. А знаеш ли защо? — Кейт поклати глава. — Защото те лъжат. Пълни с лъжи са.
— Но снощи си гледала телевизия, така ли?
— Да, новините. И го видях.
— Какво видя?
По лицето на Аделфия изведнъж се изписа страх, сякаш беше казала твърде много.
— Да кажа не мога. Нямам право да кажа. Ти си адвокат, работиш за правителството. Не искам да докарам неприятности на Оливър.
— Мислиш, че е извършил нещо лошо, така ли?
— Не, не! Аз вече казах на теб, че той е добър човек!
— Значи няма от какво да се страхуваш. Нито от правителството, нито от мен.
Аделфия продължаваше да мълчи.
— Слушай, аз мога да ти помогна, ако наистина си загрижена за Оливър — рече Кейт. — Не можеш да ходиш подире му навсякъде, за да се увериш, че е добре.
Накрая Аделфия въздъхна и я потупа по ръката.
— Правилно казваш. Ще ти разкажа… — Напълни дробовете си с въздух и започна: — Снощи видях по телевизията тяло на мъж, когото са открили на онзи остров в реката.
— На остров Рузвелт ли? — погледна я с интерес Кейт.
— Да.
— Но какво общо има това с Оливър?
— Ами как да кажа… Исках да пия кафе с Оливър, но той каза, че има среща.
— Каква среща?
— Това питам и аз. Каква среща посред нощ? Но той тръгна. Аз бях ядосана. Среща без кафе? Затова направих, че си отивам, но видях него как се качва в такси. И аз качих се в такси. Имам пари, мога да взема такси.
— Разбира се, разбира се — нетърпеливо кимна Кейт. — Какво стана после?
— Последвах го в Джорджтаун. Той слиза, аз слизам. Той отива при реката, аз отивам при реката. И после видях приятелите му. Видях какво правят.
— Какво? — извика Кейт толкова силно, че жената срещу нея се стресна.
— Те взеха стара лодка и загребаха към острова. Това направиха.
— А ти какво направи?
— Аз взех такси и се прибрах. Не чаках ги. Не плувах до острова! Прибрах се, пих кафе и тогава видях агент Форт, който търсеше Оливър. — Очите на жената отново овлажняха. — А после видях трупа по телевизията!
— Сигурна ли си, че става въпрос за същата вечер?
— Съобщиха по телевизия. Същата вечер.
— Аделфия, ти каза, че не вярваш Оливър да е извършил нещо лошо. Но си го видяла да гребе към острова, на който същата нощ е убит човек.
— Те казаха, че човекът с пистолет е убит. Оливър няма пистолет.
— Не можеш да си сигурна. Ами приятелите му?
— О, аз познавам тези хора — засмя се Аделфия. — Те са малки уплашени мишки, с изключение на големия. Единият работи в библиотеката. Обича книги. Носил ми е. Другият проверява разни неща.
— Проверява разни неща ли?
— Знаеш ли, той на глас брои, тананика, подсвирква и сумти. Не знам какво му е, макар че Оливър ми каза. Нещо психическо…
— Знаеш ли как се казват приятелите му?
— О, да, знам. Книжарят се казва Кейлъб Шоу. Понякога много странни дрехи облича. Оливър казва, че това е неговото хоби. Според мен малкият книжар е луд.
— А другите?
— Милтън Фарб е този, който брои. Умник. Казва ми неща за света, които не знам.
— А големият?
— Казва се Рубън Роудс.
— Какво според теб се е случило на острова, след като не вярваш, че твоите познати са убили онзи човек?
— Не се сещаш? — вдигна вежди Аделфия, после понижи глас и добави: — Те са видели кой е свършил това. Те са видели убиеца!
Кейт бавно се отпусна назад. Първата й мисъл беше да уведоми Алекс, но се запита дали това ще е разумно. Защото знаеше каква ще бъде реакцията му — щеше да се върне веднага. Нещо, което несъмнено щеше да му причини нови неприятности в службата. А и не беше убедена, че Аделфия казва истината. После й хрумна нещо друго.
— Аделфия, ще дойдеш ли да ти покажа нещо? — попита тя.
— Къде?
— В Джорджтаун. Обещавам да не те бавя.
Жената неохотно се съгласи. Кейт подкара към Джорджтаун и не след дълго паркира край реката.
— Ще познаеш ли лодката, ако я видиш?
— Дълга беше. Три-четири метра. И стара. Много изгнила. Взеха я от гробището за лодки ей там. — Ръката й посочи на юг, надолу по течението.