— Да, но междувременно е била отвлечена приятелката на Милтън — още една причина да не се обърнат към полицията.
— Но не ти казаха имената на убийците, така ли?
— Мисля, че знаят името само на единия.
— Нали ги имат на запис. Ти позна ли ги?
— Не ми показаха записа.
— Защо, по дяволите?
— Защото предпочитат най-напред да го покажат на теб.
— Страхотно! Но аз не мога да мръдна оттук! Бренан идва утре!
— Те няма да отстъпят, Алекс. Ще покажат записа единствено на теб. Не ме познават добре, а на всичкото отгоре работя в Министерството на правосъдието. Едва можах да измъкна това, за което ти разказах. Оливър вярва на теб, а не на мен.
Алекс се почеса по главата, затисна телефона под брадичката си и закопча кобура си.
— Добре — промърмори той. — Имаш ли някакъв план?
— Мисля утре да те посетим.
— Утре ли?! Утре тук ще бъде президентът, Кейт! Неговото посещение измества всичко останало!
— Знам, но ми се ще да се запознаеш с членовете на клуба „Кемъл“…
— На какъв клуб?!
— О, извинявай. Така се наричат Оливър и приятелите му. Клубът „Кемъл“ е нещо като тайна организация за контрол на управляващите, която съществува от дълго време. Те например първи са надушили скандала с министъра на отбраната преди няколко години. Спомняш си за него, нали? Беше прибирал подкупи за възлагане на държавните поръчки. Клубът „Кемъл“ се добрал до тази информация чрез някакъв помощник-готвач в Белия дом, който дочул това-онова.
Алекс се отпусна на леглото и затвори очи.
— Помощник-готвач в Белия дом шпионира министъра на отбраната в полза на група дрипльовци, която се нарича клуб „Кемъл“!? Това трябва да е някаква тъпа шега! Кажи ми, че е шега, Кейт!
— Ще те помоля да ме изслушаш, Алекс. Те са направили изключително разследване, повярвай ми!
Той положи огромни усилия да се овладее.
— Добре, идвате тук и какво?
— Ще присъстваме на церемонията, след което ще седнем да си поговорим. Те ще ти покажат записа и ще ти съобщят името на човека. И това ще бъде отправната ни точка.
— Искаш да кажеш, че аз трябва да запозная Сикрет Сървис с цялата история?
— Да. Със записа и името на единия от извършителите ще имаме коз в ръцете. Освен това трябва да освободим Честити, защото Милтън е много разстроен.
— Коя, по дяволите, е тя?
— Извинявай, забравих да ти кажа. Честити е приятелката на Милтън, която отвлякоха.
— С отвличанията се занимава ФБР. Освен това шансовете им да я открият жива намаляват с всяка изминала секунда.
— Това не са обикновени похитители. Залогът им е твърде голям. Звънят на Милтън по веднъж на всеки два часа и му дават да я чуе, за да се увери, че е жива. Мисля, че няма да я наранят, поне засега. Ситуацията е патова.
— А къде точно се вмества във всичко това Патрик Джонсън?
— По този въпрос бяха доста уклончиви. Мисля, че чакат срещата с теб. Но от малкото, което споделиха, имам чувството, че нещата са им ясни.
Алекс въздъхна тежко. Чакаше го напрегнат ден, последният преди визитата на президента. Служебните му задължения изискваха пълно съсредоточаване, но той вече знаеше, че вниманието му ще е раздвоено между тях и клуба „Кемъл“.
— Алекс, там ли си?
— Да.
— Как мислиш? Да дойдем ли?
Той не й отговори.
— Алекс! Чуваш ли ме?
— Добре де, елате.
— Може ли да вземем и Аделфия? Тя страшно много се безпокои за Оливър.
— Разбира се! — избухна най-сетне той. — Вземете Аделфия, докарай всички тия перковци! Чудя се какво още чакате, та не отскочите до Белия дом, за да подберете и президента! Бас държа, че много ще го зарадвате! Но гледай да споменеш и моето име, за да знае чий задник да подпали, като се появи тук!
— Ясно, затварям — отвърна с влудяващо спокойствие Кейт. — Ще се видим утре.
Връзката прекъсна и Алекс понечи да се просне на леглото, но в същия момент на вратата се почука.
— Алекс, време е — чу се гласът на шефа на екипа. — Готов ли си?
Той скочи и отиде да отвори.
— Ей, добре ли си? — втренчено го погледна човекът.
— По-добре от това, здраве му кажи!
Свечеряваше се. Том Хемингуей крачеше из малкото немско градче, намиращо се на един час път с кола от Франкфурт. Прекоси приятния търговски център и площада срещу готическата катедрала, свърна в една уличка и хлътна във входа на жилищната сграда в дъното. Взе асансьора до третия етаж, почука на вратата на четвъртия апартамент и получи отговор да влезе.
Осветлението беше изключено, но той уверено се насочи към ъгъла на тъмната стая.
— Виждам, че шестото ти чувство все още действа, Том — рече с усмивка мъжът, който стана да го посрещне. Беше арабин и носеше джелаба, която изглеждаше малко странно върху официалния костюм с жилетка. Покани го с жест да седне на стола пред ниската масичка и се настани срещу него. Хемингуей усети присъствието и на други хора, но не каза нищо.