— Баща ми съвсем не ги смяташе за големи приятели — подхвърли Хемингуей.
— Мъдър човек беше той. Надявам се, че е в един по-добър свят.
— Аз съм атеист. Изобщо не съм сигурен къде е.
В очите на арабина се появи съжаление.
— Лошо е, че не вярваш в Бог, Том.
— Вярвам в себе си.
— Но какво ще стане с теб, когато дойде краят на физическото ти съществуване? — попита човекът срещу него, помълча малко и въздъхна: — Нищо…
— Това е свободният ми избор! — твърдо отвърна Хемингуей.
— Добре, Том — изправи се арабинът. — Желая ти късмет. Повече няма да се видим.
Няколко минути по-късно Хемингуей крачеше към паркинга, на който го чакаше взетата под наем кола. Извади листчето на приятеля си и зачете арабския текст. Този човек наистина беше помислил за всичко.
Същата нощ самолетът му излетя от Франкфурт за Ню Йорк, където щеше да се приземи осем часа по-късно. Отправил поглед към безоблачното небе, той неволно се запита дали боговете са толкова многобройни, колкото са звездите. Според някои религии това беше точно така, но въпросът всъщност не го интересуваше. Досега никой бог не беше отвърнал на молитвите му.
На няколко хиляди мили отвъд Атлантическия океан капитан Джак също гледаше небето, но мислите му бяха насочени към предстоящите събития. Подготовката за посещението на Джеймс Бренан и антуража му беше приключила. Като последна мярка за сигурност той бе разпоредил да се унищожат всички лаптопи, използвани за планиране на операцията. Това означаваше и край на чатовете с киноманите — нещо, което определено щеше да му липсва.
По-късно същата вечер капитан Джак тръгна към летището на Питсбърг. Остави колата на паркинга и се насочи към терминала. От Питсбърг трябваше да излети за Чикаго, а оттам за Хонолулу и Американска Самоа, откъдето да вземе малък катер за скъпоценния си остров.
Работата му в Бренан бе приключила. Нямаше да остане за реалното провеждане на операцията, защото щеше да му дойде твърде много. Предстоеше му нова операция, но от малко по-различен характер. Партньорството му с Том Хемингуей вече беше минало, въпреки че той все още не го подозираше. А това означаваше, че трябва да задейства плана за отстраняване на всякакви непредвидени обстоятелства. Беше ми приятно, Том, чао. От този момент нататък капитан Джак работеше за Северна Корея.
При чекирането задържа сака си, който беше достатъчно малък, за да мине за ръчен багаж. Отби се на бара за едно питие, след което се насочи към тоалетните. Постоя там известно време, разходи се из терминала, след което тръгна към паспортния контрол. Но вместо да премине през него, той излезе от сградата на летището и се отправи към друг паркинг, където се качи в една кола, напусна района и потегли на юг.
Надвесена над разтворения на кухненската маса дневник, Джамила старателно отбеляза датата и часа на смъртта си. След което се запита дали бележката ще бъде достатъчно точна. Ако утре умреше, дневникът й несъмнено щеше да бъде намерен. Може би щяха да го публикуват в пресата, включително пълното й име, което старателно изписа след последната отметка. Поколеба се за миг, после взе химикалката и го задраска. Ами ако изведнъж се появеше шанс да оцелее?
Изправи се пред отворения прозорец и изложи лицето си на хладния ветрец. Лъхна я приятната миризма на окосена трева — едно сравнително ново усещане за нея. Наоколо беше тихо и спокойно. Без грохота на бомбите и трещенето на автоматичните откоси. Хората се разхождаха и си говореха. Някакъв старец седна на стъпалата пред сградата, запали цигара и отпи глътка бира от кутийка. Близката детска площадка се огласяше от викове и смях. Изведнъж се почувства много млада и си помисли, че животът й едва бе започнал. С нежелание затвори прозореца и потъна в тъмните сенки на малкия апартамент.
— Не позволявай да ти изневеря — прошепна тя на своя Бог. — Моля те, не позволявай да ти изневеря!
Аднан ал-Рими приключи последната си молитва за деня. Намираше се недалеч от апартамента на Джамила и също като нея разговаря с Бог по-дълго от обикновено.