На площада вече чакаше десетхилядна тълпа, която развяваше знаменца и издигаше плакати в подкрепа на Бренан и преименуването на града. До загражденията бяха паркирани микробусите на националните медии, пред които нервно се разхождаха безупречно сресани и гримирани репортери редом с по-младите и модерно облечени представители на кабелните телевизии. Всички те имаха задачата да предават на живо събитието. По-младите гласове звучаха доста по-цинично, описвайки процесията.
Първоначално Алекс Форд зае позиция в близост до трибуната, но когато кортежът навлезе в ограденото пространство, се премести по-встрани и за миг застина, мярнал сред навалицата Кейт и членовете на клуба „Кемъл“, които си пробиваха път, за да застанат отпред. Кейт му махна, но той не отвърна. Кимна, за да покаже, че ги е видял, след което очите му отново зашариха из тълпата. Едва ли можеше да открие нещо подозрително в такова огромно множество. Успокояваше го единствено фактът, че всички те бяха преминали през монтираните метални детектори, а в момента се намираха под погледа на снайперистите, добре замаскирани сред клоните на околните дървета. Бъдете нащрек, момчета, помоли се той.
Президентът се появи, обграден от гардове, които образуваха около него плътна стена от жива плът и кевлар. Алекс познаваше тези момчета, всички до един отлични професионалисти.
Президентът се качи на трибуната и се ръкува с няколко местни величия. Съпругата му, губернаторът, шефката на кабинета и Грей седнаха на подиума зад трибуната. Минута по-късно към тях се присъедини и самият Бренан.
Събитието започна навреме. На трибуната последователно се появиха кметът и неколцина от градските големци, които се надпреварваха да славословят именития си съгражданин. След тях дойде ред на губернатора, който се поувлече и с това предизвика нервното почукване на високото токче на шефката на кабинета. Следващата спирка на „Еърфорс–1“ беше Лос Анджелис, където предстоеше прием за набиране на средства — едно далеч по-важно според нея събитие в сравнение с този митинг в малкото, макар и свръхамбициозно родно градче на началника й.
Алекс продължаваше да оглежда тълпата. Отбеляза присъствието на неколцина мъже във военни униформи непосредствено зад загражденията. Повечето бяха от редовната армия, а на неколцина липсваха крак или ръка — доказателство, че са участвали в операциите на САЩ в Близкия изток. Зърна и няколко гвардейци, един от които беше с кука на мястото на лявата си ръка. Алекс състрадателно поклати глава. Бренан със сигурност щеше да се здрависа с тях след словото си. Винаги го правеше.
Сред тълпата имаше и няколко души с арабски черти, но и те издигаха плакати, а на реверите им имаше значки с надпис „Да преизберем Бренан“. Алекс нямаше как да знае, че между тях има и такива, които съвсем не изпитват гордост и патриотични чувства.
Хората на капитан Джак бяха заели стратегически позиции на различни места на площада, осигурявайки си максимална видимост към трибуната. Всички бяха изчислили траекториите за стрелба, използвайки за ориентир бившия гвардеец с кука вместо ръка. Това не беше трудно, тъй като той не помръдваше от мястото си и търпеливо чакаше да стисне ръката на президента.
Всъщност те всички чакаха Джеймс Бренан.
Един малък черен хеликоптер излетя от площадка в Манхатън и пое на юг приблизително по същото време, в което „Еърфорс–1“ захождаше за кацане на летището край Питсбърг. На мястото до пилота седеше още един мъж в униформа на летец, а отзад се беше настанил Том Хемингуей. Очите му не се отделяха от портативния телевизор, който държеше в ръце. Площадът в Бренан беше претъпкан с хора и това го накара да сбърчи вежди. Тълпата беше това, от което най-много се безпокоеше.
Погледна часовника си и нареди на пилота да увеличи скоростта. Хеликоптерът се стрелна над гората от небостъргачи.
Джамила прекара последните два часа в една градинка, където децата имаха възможност да поиграят. След това ги върна обратно. Вкара микробуса в алеята пред къщата на Франклин с намерението да им приготви набързо обяд и да потегли за изпълнението на задачата. Насочи се към входната врата, понесла на ръце бебето. Другите две деца я следваха. Това, което научи малко по-късно, я шокира и тя едва не изпусна бебето.
Лори Франклин говореше по телефона, облечена в екип за тенис. Обърна се с усмивка към Джамила и й направи знак, че скоро ще свърши.