— Трябваше да си оставя повече време за избор — промърмори тя. — Приготви ли момчетата?
— Госпожо?
— Какво има?
— Мисля, че трябва да отидете сама, госпожо. А аз ще остана тук с децата.
— Глупости, Джамила! Отиваме всички! Я кажи какво ти харесва повече — зеленото или синьото?
— Синьото — разсеяно отвърна Джамила.
— И аз така си мислех. Сега остават обувките.
Лори влезе в гардеробната и заоглежда рафтовете с обувки.
— Госпожо, наистина мисля, че трябва да отидете сама — обади се отново Джамила.
Лори се измъкна от гардеробната и раздразнено я изгледа.
— Не мога да те накарам насила, Джамила! — процеди тя. — Но аз и момчетата отиваме! — Тя скръсти ръце пред гърдите си и сърдито добави: — Проблемът ти е, че май не искаш да видиш нашия президент, а?
— Не, не е това…
— Знам, че между Америка и твоята част на света има известно напрежение, но в крайна сметка сама си дошла тук, за да потърсиш добро бъдеще, нали? Много мразя хора, които идват в страната ни, забогатяват, а после започват да тръбят колко сме лоши! Който ни мрази, спокойно може да се върне там, откъдето е дошъл!
— Госпожо, аз не мразя тази страна въпреки злините, които причини на родината ми — отвърна Джамила и веднага разбра, че е допуснала грешка.
— Че какви злини сме причинили на Саудитска Арабия? Моята страна е тази, която харчи купища пари за свободата в Близкия изток. Но какво получаваме в отплата? Болка, страдания и по-високи данъци! — Тя си пое въздух с очевидната цел да се успокои. — Виж какво, Джамила. Не обичам да влизам в подобни спорове. Просто реших, че можем да хапнем и да отидем да се разнообразим. Но ако навалицата е голяма и децата не се чувстват добре, веднага си тръгваме, става ли? А сега иди да приготвиш момчетата, ако обичаш. До двайсетина минути съм долу.
След тези думи Лори се обърна и отново хлътна в гардеробната.
Джамила вдигна кухненския нож и се стегна за това, което беше намислила. Но едва направила една крачка, тя се озова очи в очи с Лори Франклин, която беше излязла от гардеробната и я гледаше с увиснала от изненада челюст.
— Джамила? — прошепна тя и с ужас се вторачи в ножа.
Изражението на икономката й каза достатъчно. Обърна се и понечи да се затвори в гардеробната, но не успя. — О, боже! — простена тя, когато Джамила я сграбчи за косата и опря острието в гърлото й. Стенанието бързо се превърна в истерични хлипове. — Защо го правиш? — изписка Лори. — Искаш да нараниш децата ми, нали? Само посмей да ги докоснеш!
— Не искам да ги нараня, кълна се!
— Тогава защо го правиш?
— Няма да ходиш на митинга! — отсече Джамила. — Лягай на пода! Веднага или няма да видиш как растат децата ти! — Упражни лек натиск и острието на ножа потъна в кожата на жертвата.
Разтърсена от тръпки на ужас, Лори Франклин се просна по корем.
— Да не си посмяла да пипнеш децата ми! — изкрещя тя.
Джамила изтръгна телефонния кабел от стената и здраво завърза ръцете и краката й. После откъсна парче от чаршафа и го натика в устата й.
В същия момент на вратата се почука.
— Мама, нана? — обади се тънкото гласче на Тими зад нея.
Лори Франклин направи опит да извика, но парцалът й пречеше.
— Всичко е наред, Тими — провикна се Джамила. — Върни се при братчетата си, ей сега идвам.
Тя изчака да чуе отдалечаващите се стъпки на детето, след което се извърна към майка му. В ръцете й се появи шишенце. Изля част от съдържанието му на една кърпа и я притисна към носа и устата на американката, която зарита и загърчи тяло, след което бавно се отпусна.
Джамила я замъкна в гардеробната и заключи вратата.
После слезе долу, приготви децата и ги натовари в микробуса. Церемонията беше започнала. Тя прогони всички мисли от главата си и започна да изпълнява това, което беше тренирала толкова дълго време.
Една минута, след като колата й напусна алеята, телефонът в хола зазвъня.
Джордж Франклин изчака няколко последователни сигнала, после затвори и набра мобилния телефон на съпругата си. После опита и телефона на Джамила. Скрито в едно от кухненските чекмеджета, апаратчето светна, но не иззвъня. Тими наистина беше успял да натисне копчето за изключване на звука.
Джордж Франклин прекрати опитите по-скоро ядосан, отколкото разтревожен. Често му се случваше да не може да открие жена си, но Джамила винаги отговаряше. В момента просто му трябваше нещо, което беше забравил у дома. Ако жените продължаваха да не се обаждат, щеше да му се наложи да се разкарва дотам. Прогони тези мисли и насочи вниманието си към книжата, с които беше отрупано бюрото му.