Още един труп беше открит в някакъв гараж в центъра на Бренан. Алекс разпозна водача на линейката, отвлякла президента от болницата. Гаражът се оказа собственост на американски бизнесмен, от когото нямаше и следа. Балистичната експертиза установи, че човекът в гаража е бил застрелян със същото оръжие, с което беше ранен Алекс. Куршумът, одраскал ръката на агента, се беше забил в дървения парапет. Тези разкрития и близостта на гаража до болницата потвърдиха подозренията, че прехвърлянето на президента в микробуса на Джамила Салем е станало именно там. Бе последвало още едно прехвърляне в друго превозно средство, най-вероятно автомобил, който бе успял да напусне района.
Изпълняващият длъжността президент Хамилтън направи няколко изявления, в които увери американския народ, че страната е стабилна, а извършителите на ужасното престъпление ще бъдат открити и наказани. Той призова терористите незабавно да освободят Джеймс Бренан, заплашвайки, че в противен случай ще бъдат безмилостно унищожени, както и всяка страна, която би им помогнала.
Но Съединените щати явно бяха стреснати от похищението. Финансовите пазари се сринаха, хората се страхуваха да напускат домовете си, страната сякаш се парализира. Нещата се влошиха след изявленията на няколко мюсюлмански екстремисти, които призоваха похитителите да убият президента и да покажат трупа му на света.
Въоръжените сили на страната и Стратегическото военновъздушно командване бяха приведени в състояние на тревога втора степен — за втори път в историята след кубинската ракетна криза през 1962 г. Дори след атаките на 11 септември бе обявена тревога трета степен. Военните експерти предупредиха, че в зависимост от развоя на събитията може да се стигне и до най-високата първа степен. Което означаваше, че положението ще стане необратимо.
Разузнавателните служби правеха всичко възможно да идентифицират похитителите. А Пентагонът с нетърпение очакваше мишена, към която да насочи своите високотехнологични оръжия.
Отношенията между Америка и ислямския свят се обтегнаха още повече. Всички убити терористи в Бренан бяха араби, въпреки че никоя терористична организация не пое отговорността за атентата. Колкото и да бе чудно, техните отпечатъци и други данни не фигурираха никъде в огромната информационна система на НРЦ. Беше невероятно, че американското разузнаване не разполагаше с нито един байт информация за когото и да било от атентаторите.
В момента обаче повечето граждани на Америка не се интересуваха от тази аномалия. Те си искаха обратно своя президент. А също и отговори на въпроса как изобщо е могло да се случи това.
На втория ден след атентата Кейт Адамс напразно се опитваше да се свърже по телефона с Алекс Форд. Реши да го потърси в дома му и късно вечерта почука на вратата му в Манасас.
Отвътре се чуваха приглушените звуци на китара, които замлъкнаха, последвани от приближаващи стъпки.
— Кой е?
— Алекс, аз съм, Кейт.
Вратата се отвори и той се появи на прага небръснат и с разрошена коса. Беше бос и носеше скъсани джинси и мръсна тениска. Очите му бяха кръвясали и лъхаше на алкохол. В дясната му ръка се поклащаше черна акустична китара.
— Не вдигаш телефона и се разтревожих — каза Кейт.
— Съжалявам, но бях зает — сухо отвърна той.
Тя спря поглед върху инструмента в ръката му.
— Как можеш да свириш на китара с ранена ръка?
— Болките ми се притъпяват от „Джак Даниълс“.
— Може ли да вляза?
Той сви рамене, направи й път и затвори вратата.
— Учудена съм, че къщата ти не е обградена от телевизионни коли — подхвърли Кейт.
— Не са разгласили името ми. Останах си незнайният агент на Сикрет Сървис, който е прецакал работата и е позволил да отвлекат президента.
Влязоха в малкия хол и седнаха. Обзавеждането беше оскъдно. Прилича на къща, в която човек току-що се нанася или пък я напуска, помисли си Кейт. Единственото необичайно нещо бяха стотиците сувенирни чашки, наредени на един рафт.