В малкото помещение имаше тясно легло, върху което лежеше Честити Хейс с белезници. Равното й дишане показваше, че спи дълбоко. Хемингуей я погледа известно време, после влезе в съседната стая, където спеше другият, далеч по-важен пленник. Застанал на прага, той гледаше отпуснатото тяло на президента Бренан и мислеше за това, което се беше случило през последните няколко дни.
Беше направил неочакван ход, който разтърси света, изтръпнал в очакване на нова вълна от насилие. Беше предложил историческа алтернатива на обичайния мюсюлмански фанатизъм, но това също имаше своите прецеденти. Ганди бе успял да промени цял един континент, провеждайки политика на ненасилие, а бруталните привърженици на сегрегацията в американския Юг в крайна сметка бяха принудени да отстъпят пред вълната от мирни протести и манифестации, заляла цялата страна. На практика новото в алтернативата на Хемингуей не беше нищо друго освен библейският постулат за подлагане и на другата буза. Все още нямаше представа дали ще излезе нещо, но си струваше да опита. В противен случай неизбежно щеше да се стигне до взаимното унищожение на двата свята, които му бяха еднакво скъпи.
Дълго време се беше колебал каква част от плана да разкрие на арабите. Дали щяха да изпълнят задачите си, ако знаеха, че никой от враговете им няма да загине? В крайна сметка реши, че след като иска от тях да отдадат живота си за изпълнението на задачата, те трябва да знаят истината. И това беше правилното решение. Всички мъже, които загинаха в Бренан, бяха посрещнали смъртта с мисълта, че враговете им ще останат живи. Това беше най-безпрецедентната проява на доблест, която бе виждал в живота си.
Въздъхна и погледна часовника си. Наближаваше време за новото послание до света — онова, което щеше да посочи къде да открият президента. И което щеше да бъде не по-малко смайващо от предишното.
Кейт влезе в къщичката на Оливър Стоун и разказа на членовете на клуба „Кемъл“ за своята неуспешна мисия в дома на Алекс Форд.
— Той обвинява себе си за отвличането на президента — каза в заключение тя.
— Не съм изненадан — кимна Стоун. — Познавам го от много години. Той е горд човек, който има изключително сериозно отношение към работата си.
— Понякога прекомерната гордост пречи — въздъхна Кейт.
— Нямаме време — обади се Милтън и посочи екрана на лаптопа си. — Стават ужасни неща…
Всички се струпаха около него, втренчили очи в новинарските заглавия, течащи на екрана.
— Насилието излиза от контрол въпреки обещанието Бренан да бъде освободен — подхвърли Милтън. — Тълпи от разгневени хора по света преследват и избиват невинни мюсюлмани. И с това предизвикват същия отговор. Петима американци в Кувейт са били отвлечени и обезглавени, а хаосът в Ирак е неконтролируем.
— В резултат дори умерените ислямски кръгове призовават похитителите да поискат по-висока цена за освобождаването на Бренан — добави Стоун.
— Една групировка ги призовава да поискат ядрени оръжия срещу освобождаването му — обади се Кейлъб. — Боже господи, светът се разпада пред очите ни! Защо хората не се обърнат към книгите, които ще ги научат да бъдат добри в отношенията помежду си?
Чул това наивно възклицание, Рубън подигравателно вдигна вежди.
— Американските въоръжени сили са в пълна бойна готовност и чакат заповед — избоботи той.
— Което би означавало тотална война с ислямския свят — добави Кейлъб.
— Може би някои хора искат точно това — промърмори Стоун. Особено Картър Грей, добави мислено той.
— Но ако наистина освободят президента… — започна Кейт.
— Това вече ще бъде без значение — прекъсна я Стоун. — Светът е толкова разделен, че една искра ще бъде достатъчна, за да възпламени войната.
— Ами ако открием кой е организирал отвличането? — настоя младата жена.
— Ние ли? — погледна я с недоверие Рубън. — Нямаме никакъв шанс!
— Грешиш, Рубън — заяви Стоун решително и всички се обърнаха да го погледнат. — Преди време имах честта Алекс Форд да ми гостува в този скромен дом. Май е дошло време да му върнем визитата.
Картър Грей прекоси дългия коридор и се спря пред вратата на ареста, разположен в една от най-отдалечените сгради на комплекса.
Кимна на надзирателите, които безмълвно го поведоха към една от килиите и отключиха тежката врата.
— Аднан ал-Рими — обяви с тържествуващ глас директорът на НРЦ, застанал на прага. — Искате ли да си поговорим?