Лицето на Хамилтън се наля с кръв.
— Какво?! — кресна той. — Харчим милиарди за охраната на летищата и границите, а тези типове най-спокойно си превозват президента на САЩ до Близкия изток! — Погледът му се закова в лицето на Грей с такава омраза, сякаш се готвеше да го уволни начаса.
— Логично е — побърза да реагира шефът на разузнаването. — Медина е вторият свещен град за мюсюлманите след Мека.
Хамилтън се обърна към началничката на кабинета си и през зъби нареди:
— Свържете се с правителството на Саудитска Арабия и им кажете, че докато не си върнем Бренан, Медина ще бъде анексирана от САЩ! — Очите му отново се извъртяха към Грей. — Искам всички сили на разузнаването и армията в региона да бъдат насочени към Медина!
— Слушам, сър — отвърна Грей и стана от стола. И без това искаше час по-скоро да се махне оттук.
61
Капитан Джак се облегна назад и се усмихна. Имаше прекрасен повод. Вече разполагаше с паролата, която му беше необходима за заключителната част от операцията. Пленникът издържа на мъченията неочаквано дълго въпреки безспорните умения на неговите севернокорейски партньори. Разбира се, в крайна сметка те успяха да го пречупят както всички преди него. Капитан Джак прочете арабския текст и се усмихна още по-доволно.
Вдигна слушалката на специалния телефон, регистриран на чуждо име, и проведе разговор на безупречен арабски език с идиоматични изрази. Накрая използва скъпоценната парола, благодарение на която човекът насреща се убеди, че кратката му декларация трябва да стане достояние на международните медии, при това незабавно.
Капитан Джак изключи телефона и щракна запалката си под листчето хартия. Ако Том Хемингуей си мислеше, че е смаял света със своето послание, трябваше да почака, за да чуе какво има да каже старият му приятел.
Министърът на отбраната Джо Декър беше седнал пред писалището на Хамилтън и го гледаше втренчено. Току-що бяха информирани за новото изявление по „Ал Джазира“ и бяха бесни.
— Нямаме друг избор, сър — промърмори Декър. — Просто защото не разполагаме с войски в региона, а дори да беше така, ситуацията бързо може да доведе до втори Ирак.
Държавният секретар Андреа Мейс обърна гръб на прозореца и се приближи до бюрото. Беше висока жена с едър кокал и посивяла коса.
— Предложението на министър Декър директно противоречи на Договора за неразпространение на ядреното оръжие, сър — отсече тя. — Не можем да направим това.
— Можем! — не отстъпваше Декър.
— Как? — попита Хамилтън.
— Нашата страна е обявила, че всяко нападение на САЩ с оръжия за масово унищожение, независимо дали са биологически, химически или ядрени, автоматично я освобождава от спазването на този договор по отношение на страната агресор!
— Но Сирия не ни е нападнала! — възкликна Мейс.
— Отговорността за отвличането на президента е поета от групировката „Шария“, която е базирана в Сирия и се финансира от правителството й. Сирия на практика ни е нападнала чрез тази групировка, която е използвала химически вещества, за да упои нашия президент. А и разполагаме с информация, че неотдавна страната е възобновила програмата си за производство на оръжия за масово унищожение. Нямаме право да стоим и да чакаме да бъдем нападнати.
— Сирия не е в състояние да произвежда такива оръжия! — отчаяно тръсна глава Мейс. — Това е една разпокъсана страна, състояща се от кюрди, араби, сунити и разни религиозни малцинства.
— Които са враждебно настроени към САЩ! — отсече гневно Декър.
— Те просто не искат хаоса и насилието, които се ширят в Ирак. Сирийската общественост е критична към политиката на правителството си, опозицията набира сила. Тяхното управление ще се промени, но се изисква време. — Мейс млъкна за момент и погледна Хамилтън. — Вече четири години повтарям на Джеймс Бренан всичко това. Подобни промени се нуждаят от време. Не можем да изкореним хилядолетни представи за една нощ.
— Но повечето от дисидентските организации в Сирия са комунистически или поне леви — възрази Декър. — А ние не искаме отново да се тръгне в тази посока.
Хамилтън се обърна към директора на ЦРУ, който седеше пред камината.
— Алън, ти съгласен ли си с мнението на Джо?
— Да, макар да не съм въодушевен от него — отвърна той.
— Няма смисъл да губим време за внасяне на въпроса в ООН или да градим коалиции, сър — бързо вметна Декър. — Те държат нашия президент и ние трябва да действаме. Бързо и решително, без чужда помощ! — Очите му гневно проблеснаха. — За бога, сър! Предлагам да покажем, че сме единствената суперсила!