— Уошингтън, Вирджиния, значи — промърмори Алекс и погледна часовника си. — Ако тръгнем веднага, след два часа сме там.
— Повече от два — поклати глава Стоун. — Доста затънтено място е.
— А защо не се обърнем към ФБР? — попита Милтън.
— Нямаме представа докъде се простира заговорът — поклати глава Стоун. — По всяка вероятност Хемингуей разполага със свои шпиони навсякъде.
— А и не знаем дали президентът действително е там — добави Алекс. — Правим само догадки. Не можем да губим времето на федералните служби за нещо, което, току-виж, се оказало вятър и мъгла. За бога, нека не забравяме, че започна отброяването на времето до ядрен удар срещу чужда държава!
— Имам микробус, който ще побере всички — каза Кейт.
— Съжалявам, Кейт, но ти ще останеш тук — отсече Алекс.
— В такъв случай и ти няма да ходиш никъде! — сопна му се тя.
— Наистина не може, Кейт — намеси се Стоун. — Това важи не само за вас, но и за Кейлъб и Милтън.
Споменатите членове на клуба „Кемъл“ понечиха да запротестират, но той вдигна ръка.
— Неофициалното име на този обект е Планината на смъртта и това не е случайно — поясни Стоун, замълча за миг, после отсече: — Ще заведа там Алекс и Рубън, но никой друг!
— Трима човека ще имат по-добър шанс да се промъкнат незабелязано — добави Алекс.
— Четирима — поправи го Симпсън и очите на присъстващите едновременно се извърнаха към нея. — Четирима, Алекс! — повтори настоятелно тя. — Не забравяй, че и аз съм агент на Сикрет Сървис!
63
Изпълнението на заповедта за нанасяне на ракетно-ядрен удар срещу Дамаск бе възложено на атомната подводница „Тенеси“. Тя беше от клас „Охайо“, с дължина 190 метра и водоизместимост 17 000 тона и бе базирана в Кингс Бей, Джорджия, като част от Атлантическия подводен флот на САЩ и имаше най-съвременните балистични ракети на борда си. Ако подводница от този клас получеше заповед да използва цялата си бойна мощ, тя бе в състояние да заличи от лицето на земята всяка държава.
В момента „Тенеси“ беше насред Атлантическия океан, на стотици метри под повърхността, въпреки че нейните ракети „Трайдънт II D–5“, последно поколение, спокойно можеха да стигнат до Дамаск и от базата й на Източното крайбрежие. Всяка от тези ракети струваше около 30 милиона долара, беше дълга 15 метра, тежеше над шейсет тона и можеше да улучи цели на дванайсет хиляди километра разстояние. D–5 беше десет пъти по-бърза от свръхзвуковия „Конкорд“ и на света нямаше боен самолет, който да се доближи до нейната скорост.
Срещу Дамаск щеше да бъде изстреляна само една ракета, което беше доста подвеждащо по отношение на огневата мощ решение. Защото дългобойната конфигурация на D–5 се състоеше от шест отделни бойни глави, всяка от които носеше термоядрен заряд W–88 с мощност 475 килотона. Една-_единствена_ бойна глава W–88 надвишаваше цялата експлозивна сила на която и да е бомба във всички досегашни войни. Включително на двете атомни бомби, пуснати над Япония в края на Втората световна война.
„Тенеси“ се намираше в открито море вече четири седмици, но нейният 155-членен екипаж беше напълно наясно с развоя на събитията. Той следеше мониторите и методично преповтаряше процедурите по изстрелването, което можеше да тласне света към една ужасна и вероятно последна война. Доста тежка и сложна задача за екипаж със средна възраст двайсет и две години.
Междувременно в рамките на броени часове след речта на Хамилтън арабският свят се обедини зад братската страна. Дипломати от Саудитска Арабия, Йордания, Кувейт и Пакистан правеха всичко възможно да разубедят Америка. Започна спешна евакуация на жителите на Дамаск, а военните и политическите лидери на останалите мюсюлмански страни провеждаха многостранни консултации за евентуален отговор на американското ракетно нападение срещу Сирия. Близкоизточните терористични организации призоваха за тотален джихад срещу Съединените щати в случай, че Дамаск бъде атакуван, а техните водачи започнаха да се подготвят за ответен удар.
Ракетното нападение срещу Дамаск щеше да доведе до безпрецедентни по мащабите си разрушения и човешки загуби. Със своите шест милиона жители той се нареждаше сред най-гъсто населените градове в света. Съвсем незначителен процент от тези хора можеха да го напуснат за времето, определено от американския президент. Всички останали щяха да се изпарят в огромния термоядрен взрив, а случайно оцелелите щяха да станат жертва на зловещата радиационна гъба, която щеше да се издигне над най-древния обитаван град.