— Добре, както желаеш. Не мога да си позволя да те загубя.
Младата жена изпрати въздушни целувки на спящите деца и излезе. Качи се в колата и хвърли поглед към белия микробус, паркиран в съседство.
Никога не се беше замисляла върху малко странния факт, че Джамила идва на работа със собствен микробус и има редовна шофьорска книжка въпреки твърденията й, че преди да дойде в САЩ, не е карала кола. Но в главата й се въртяха съвсем други неща, за да обръща внимание на подобни дребни несъответствия.
Всъщност тя не отиваше да играе тенис или карти в своя кънтри клуб. В малкия й сак се криеше прозрачна нощница, която можеше да спре дъха на всеки мъж. Вече си беше обула прашки в подходящ цвят, а за сутиен дори не помисли. Предстоящите занимания просто го правеха излишен. Единственият й проблем беше да удържи младия си любовник да не разкъсва бельото й.
Застанала до прозореца, Джамила проследи с очи потеглянето на малкия спортен мерцедес. През един от редките свободни следобеди на Джордж Франклин тя го остави при децата и кара след жена му до кънтри клуба, където я видя да се качва в колата на непознат мъж. Продължи след тях до някакъв мотел — вероятно същия, към който се насочваше Лори в момента. Защото тенис все пак се играеше с ракета, а нейната висеше зад вратата в гаража.
Само след няколкоседмичен престой в Щатите Джамила стигна до заключението, че мъжете в тази страна не са царе, а обикновени глупаци. А жените им са курви.
Децата се събудиха и тя ги заведе в парка, където ги пусна да се наиграят до насита. С усмивка наблюдаваше най-голямото момче, което изпитваше огромно удоволствие да тича в кръг около другите две. Самата тя искаше синове, много синове. Усмивката й бавно помръкна. Съмняваше се, че изобщо ще доживее да бъде майка.
Нахрани децата със сандвичите, които носеше в кошничката за пикник. След което й се наложи да тича след най-големия, Тими, за да си вземе мобилния телефон и ключовете от колата. Беше ги отмъквал и друг път — винаги когато тя забравяше да прибере чантата си. Не му се сърдеше, защото всички деца са любопитни. Малко по-късно ги натовари в микробуса. Изтощени от игра, децата почти моментално заспаха. Тя използва паузата, за да извади килимчето и да прочете следобедната си молитва на тревата. Предвидливо си беше взела и бутилка вода за задължителното измиване.
После подкара по улиците на Бренан, Пенсилвания. Подобно на много други градчета в областта, и това съществуваше по една-единствена причина — преди близо две столетия боговете на железницата бяха решили, че тук трябва да има гара. Влаковете превозваха и пътници, но повечето вагони бяха пълни с въглища и кокс, предназначени за стоманодобивните заводи и източните пристанища. В последно време Бренан бързо се превръщаше в едно от луксозните предградия на Питсбърг. Отвориха врати нови ресторанти и магазини за сувенири, а в околностите му бе построен изискан кънтри клуб.
Джамила спираше от време на време и правеше снимки с миниатюрната цифрова камера, голяма колкото показалеца й. Същевременно говореше в малък диктофон, описвайки неща, които не би трябвало да имат значение за една чужденка, която се грижи за три невръстни момченца. Но тя проявяваше жив интерес към тях — особено към пътната мрежа в града и околностите му.
Накрая отби пред входа на красиво имение, разположено далеч от пътя и оградено с ниска стена от дялан камък.
Прекрасна къща, но прекалено голяма, рече си с въздишка тя. В Америка всичко е голямо: порциите храна, автомобилите, хората. Единственото малко нещо бяха дрехите — през последните няколко месеца бе видяла повече голи задници, гърди и голи кореми, отколкото през целия си предишен живот. Това я отвращаваше.
Погледна спящите деца и се намръщи. Да, и работодателите й я отвращаваха със своите пари и брак без любов, отвращаваше я и начинът, по който понякога я гледаха. Дори децата на задната седалка я отвращаваха, защото, когато пораснеха, щяха да бъдат изпълнени с увереност, че управляват света, само защото са американци. Включи на скорост и даде газ.
Тази вечер трябваше да изпрати доклада си по електронната поща, влизайки в сайта на кино маниаците. Отдавна помнеше програмата наизуст и в главата й се появи заглавието на филма, който щеше да се обсъжда: „Да убиеш присмехулник“. Странно заглавие за филм, но американците поначало си бяха шантави. Да, наистина странно заглавие. От него се излъчваше неясна и стряскаща със своята непредвидимост заплаха.
16
Оливър Стоун се прибра в къщичката и се помъчи да заспи, но беше прекалено възбуден от събитията през тази нощ. Запали камината да прогони влагата и се настани пред нея с книга в ръка. Чете до разсъмване, но мислите му непрекъснато се връщаха към смъртта на Патрик Джонсън. По-скоро към убийството му. Сутринта си направи кафе и лека закуска, след което се зае с всекидневната си работа. Докато скубеше бурените и почистваше старите надгробни плочи, не преставаше да мисли как той и приятелите му бяха на крачка от смъртта. Много пъти през живота си беше попадал в подобни ситуации и се беше научил да ги изтрива от съзнанието си. Сега нямаше да успее толкова бързо.