— Точно така — насочи пръст към него. — Едър мъж, по-висок от теб.
— Каза ли какво иска?
— Минал „здрасти“ да каже.
— В колко часа?
— Да ти приличам на човек, който за времето се вълнува?… — Аделфия се поколеба, после добави: — Май беше някъде около полунощ. Не знам нищо повече.
Замислен върху чутото, Стоун се изправи и бавно смъкна чаршафа.
— Искам да те възнаградя за услугата — рече той, забеляза гневното поклащане на главата й и добави: — Все има нещо, с което да отговоря на любезността ти.
— Има — втренчи се в него тя, после изведнъж млъкна. Обзет от любопитство, той просто я гледаше. — Някой ден по кафе ще пием… — Нова пауза, после веждите й гневно се смръщиха. — Разбира се, когато нямаш важни среднощни срещи.
Стоун изненадано замълча, после кимна. Какво толкова? Нямаше нищо нередно в един обикновен разговор на чаша кафе.
— Дадено, Аделфия. Предполагам, че отдавна е време да правим и такива неща.
— Значи се разбрахме — каза тя и му протегна ръка. Пръстите й бяха учудващо силни.
Няколко минути по-късно Стоун крачеше по улицата и мислеше за вечерното посещение на Алекс Форд. Той му беше доста по-близък от останалите агенти на Сикрет Сървис. Следователно визитата му можеше и да е случайна.
Влезе в „Гудуил“ и се зае да харчи парите, които му беше дал Рубън. Два панталона, чифт здрави спортни обувки, чорапи, ризи, един пуловер и блейзър в убито син цвят. Продавачът, с когото бяха стари познати, прибави към купчината и два чифта ново бельо.
— Изглеждаш с години по-млад, Оливър — отбеляза той.
— Така се и чувствам.
Отнесе покупките си в парка „Лафайет“ и се насочи към палатката си с намерението да се преоблече. Но на крачка от нея го спря един дрезгав глас.
— Къде си мислиш, че отиваш, приятел?
Стоун се обърна и се озова очи в очи с униформен служител на Сикрет Сървис.
— Тази палатка вече е заета, затова изчезвай — добави агентът.
— Това е моята палатка, офицер.
Онзи пристъпи по-наблизо и присви очи.
— Стоун? Ти ли си?!
— Малко по-къса коса и обръсната брада, но иначе съм аз — отвърна с усмивка Стоун.
Агентът поклати глава.
— От „Елизабет Арден“ ли идваш, човече?
— Мога ли да знам коя е тази Елизабет? — разнесе се остър глас зад тях и двамата се обърнаха като по команда. Стоун се оказа на крачка от пламтящите очи на Аделфия. Беше облечена както преди, но косата й падаше свободно върху раменете.
— Спокойно, Аделфия, прибери си конспиративните теории — ухили се агентът. — Става въпрос за козметичен център, където те разкрасяват. Жена ми ходи веднъж, но като видях сметката, направо ми се изправиха косите. Оттогава я предпочитам такава, каквато е.
След тези думи човекът се обърна и се отдалечи, усмихнато поклащайки глава. Аделфия се приближи до Стоун и се взря в него.
— Искаш ли да отидем на кафе и да си поговорим?
— С удоволствие, но в момента съм зает. Трябва да се видя с един човек. Като се освободя, отиваме.
— Ще видим — разочаровано промърмори Аделфия. — Аз също си имам работа и не мога да те чакам цял ден.
— Разбира се, разбира се — кимна Стоун, но жената вече се отдалечаваше с бърза крачка.
Той влезе в палатката и се преоблече, прибирайки останалата част от покупките си в малък сак. После тръгна да се разхожда из парка и сравнително бързо откри каквото търсеше — смачкан сутрешен вестник, стърчащ от някакво кошче за боклук. Новината за трупа на остров Рузвелт не беше публикувана. Явно беше пристигнала в редакцията твърде късно за сутрешното издание. Извади телефона си и набра служебния номер на Кейлъб в сградата „Джеферсън“ на Библиотеката на Конгреса.
— Да си чул нещо? — попита той. — Във вестниците няма нищо.
— Цяла сутрин гледам новините — отвърна Кейлъб. — Не казват нищо, освен че островът е затворен за посещения заради някакво разследване. Можеш ли да отскочиш насам, за да си поговорим? Някъде към един.
Стоун се съгласи и попита:
— Взе ли предпазни мерки?
— Да, другите също. Рубън е на работа, обади ми се по време на почивката. Говорих и с Милтън. Стои си у дома и трепери от страх.
— Естествена реакция на това, което видяхме — кимна Стоун, после изведнъж се сети и добави: — Хей, Кейлъб, може и да не ме познаеш… Реших малко да си променя външния вид, защото убийците вероятно са ни видели.
— Разбирам, Оливър.
Стоун се поколеба за миг, после добави:
— Слушай, възможно ли е да се срещнем вътре в библиотеката, вместо отвън? В момента видът ми е доста представителен, а и отдавна искам да разгледам сградата, но все се страхувах да не те изложа…