— Името на тази приятелка? — извади писалката си Симпсън.
С това разговорът приключи и двамата агенти станаха да си вървят, но Джефрис ги спря.
— Неговото… Неговото тяло. Не ми казаха къде е.
— Предполагам, че вече е в моргата — тихо отвърна Алекс.
— Може ли… Искам да кажа, възможно ли е да го видя?
— Не е нужно — обади се Симпсън. — Той вече е идентифициран.
— Нямах предвид това. Искам… Искам просто да го видя. — Замълча за момент, после с треперещ глас добави: — Той… Много ли е обезобразен?
— Не — каза Алекс. — Ще видя какво може да се направи. Между другото, къде живеят близките на Патрик?
— В Калифорния. Вече говорих с тях. Ще вземат първия самолет, заедно с брата на Пат. — Устните й отново се разкривиха, а очите оцъклено го погледнаха. — Ние наистина бяхме много щастливи!
— Убеден съм, че е било така — кимна той и побърза да отвори входната врата, следван от Симпсън.
На тротоара Алекс рязко се извърна към нея.
— На това ли му викаш ефективна техника на разпит? — даде воля на гнева си той.
— Ти пое ролята на доброто ченге, а за мен остана тази на лошото — невъзмутимо сви рамене Симпсън. — И мисля, че се получи. Тази жена ни каза истината. Нищо не знае.
Алекс се готвеше да отговори, но го прекъсна звънът на телефона.
Слуша в продължение на една минута, подхвърли едно „да вървим“ и бързо закрачи по тротоара.
— Къде? — попита Симпсън, подтичвайки след него.
— Беше Лойд от ФБР. Изглежда, току-що са открили за какво е съжалявал Патрик Джонсън.
21
Две бяха изненадите, които очакваха Алекс и Симпсън в Бетезда, където беше живял Патрик Джонсън. Първата беше видимото отсъствие на полицията — нямаше нито патрулки, нито обичайната жълта лента. Два събърбана в алеята бяха единственото доказателство, че тук изобщо има хора.
Втората изненада беше самата къща.
Алекс спря на тротоара и бавно я огледа. Тя не беше голяма, но не беше и къща близнак. Намираше се в най-скъпата част на Бетезда, на няколко крачки от центъра.
— Имайки предвид заплатата на Джонсън, очаквах да видя малко апартаментче като на годеницата му — изкоментира той. — А тук имаме двор, по дяволите! И морава!
— Когато ме назначиха във ВОБ, нямах никаква представа за цените на недвижимите имоти в околностите на Вашингтон — кимна Симпсън. — И ей така, на шега, направих някои проучвания. Трябва да ти кажа, че тази къща струва доста над един милион.
Агент Лойд ги чакаше в антрето.
— Откъде е имал пари за такава къща? — веднага го попита Форд.
— Не е само тя — отвърна Лойд. — В гаража има последен модел „Инфинити“, което струва към петдесет бона. А на брега откъм Вирджиния открихме и другата му кола — лексус за още четирийсет.
— Тайни ли е продавал?
— Не. Имал е други, по-сигурни доходи.
— Дрога — моментално отгатна Алекс.
— Ела да видиш.
Поеха по стълбите към горния етаж.
— Навън не видях полицейски ленти — подхвърли Алекс. — Да не би ФБР да е променило маркировката за отцепване на обекти?
— За това място получихме специални инструкции.
— Нека отгатна: дискретността над всичко, защото е замесен НРЦ.
Лойд не отговори.
В дрешника към голямата спалня имаше сгъваема стълба, с помощта на която се стигаше до тавана. На пода имаше няколко пакета, старателно облепени с тиксо.
— Кокаин? — попита Симпсън.
— Хероин — поклати глава Лойд. — Носи десет пъти по-голяма печалба от кокаина.
— А годеницата му не знае нищо, а? Откъде са идвали всичките тези пари според нея?
— Не съм й задавал този въпрос, защото открихме наркотика, след като я разпитахме — отвърна Лойд. — Но непременно ще я попитам.
— Как се насочихте толкова бързо към дрогата? — попита Алекс.
— Като видяхме къде живее Джонсън, пуснахме името му в имотния регистър и получихме данните за покупката на тази къща. Сдобил се е с нея през миналата година срещу един милион и четиристотин хиляди долара, половин милион от които вече са платени незнайно от каква сметка. С колите е постъпил по същия начин. Взема ги на лизинг, но много скоро ги изплаща, като отново използва банкова сметка, която не можем да проследим. Три са възможните източника на тези средства: наследство, наркотици или продажба на тайни. Приемайки, че наркотиците са най-вероятният от тях, изисках специално обучено куче от Агенцията за борба с наркотиците. И то се скъса да лае в момента, в който влязохме в дрешника. Не открихме нищо, преди да забележим капака за тавана. Качихме кучето горе и бинго! Дрогата беше складирана между гредите на покрива и покрита с изолационни панели.