— Почакайте, почакайте! Разбирам, че сте разстроена, но…
— Разстроена ли?! Това понятие е на светлинни години от чувствата, които ме вълнуват! Не стига, че убиха Пат, но сега съсипват и името му!
— Мис Джефрис! Аз само си върша работата…
— Спести жалките си обяснения за адвоката ми! — прекъсна го тя и затвори.
Алекс прибра телефона и напълни гърдите си с въздух. На кого ли още ще се обади тази? Най-вероятно на „Уошингтън Поуст“ или на „Шейсет минути“, или пък на всичките му началници. Извади телефона и набра номера на Сайкс. Включи се гласовата поща, но Алекс беше готов и изстреля кратко послание за току-що проведения експлозивен разговор с покрусената годеница. Е, направих каквото трябва, въздъхна той. Тая работа и без това ще се размирише.
Вече съвсем не му се прибираше у дома. Искаше да ходи. И да мисли.
Както ставаше обикновено, разходката го отведе пред вратите на Белия дом. Кимна на неколцината агенти, които познаваше, и размени няколко думи с един цивилен колега, който пиеше изстиналото си кафе в черен събърбан. Преди години двамата бяха започнали заедно службата си в оперативното бюро на Луивил, но после пътищата им се разделиха.
Тази вечер „диригентът“ давал официална вечеря, съобщи приятелят му. А на другата сутрин тръгвал на предизборна обиколка в Средния запад, след която щял да присъства на траурния митинг в Ню Йорк по случай годишнината от 11 септември.
— Харесвам президентите, които водят активен живот — кимна Алекс. Както всички хора, и държавните глави запълваха времето си по различен начин. Някои не мърдаха от бюрото по дванайсет часа на ден, после обличаха смокинг и уважаваха поредното светско събитие на столицата, а накрая се затваряха в частните си кабинети и загряваха телефоните до малките часове на нощта. Други предпочитаха постоянното движение в рамките на работния ден, след което дърпаха шалтера. Самият Алекс не приемаше този стил, твърдо убеден, че работата на държавния глава не може да бъде свързана с постоянно шарене напред-назад.
Навлезе в парка „Лафайет“ и с изненада забеляза светлината в малката палатка на Оливър Стоун. Ето един човек, с когото мога да си поговоря, зарадва се той.
Изправи се пред осветения вход и тихо подвикна:
— Оливър?
Платнената преграда се отмести и пред него се появи непознат човек.
— Извинете — обърка се Алекс. — Търсех един…
— Агент Форд — усмихна се Стоун и направи крачка напред.
— Оливър, ти ли си?!
Стоун потърка обръснатото си лице и усмивката му стана по-широка.
— От време на време човек се нуждае от малко освежаване, нали?
— Снощи се отбих да те видя.
— Аделфия ми каза. Нашите партии шах започнаха да ми липсват.
— Боя се, че не съм достатъчно добър за теб.
— О, напредваш, при това доста бързо — любезно отвърна Стоун.
Докато служеше в охраната на Белия дом, Алекс използваше всяка свободна минута, за да се отбие при Стоун. Отначало го правеше като част от служебните си задължения, които включваха проверка на всички чудаци, които присъстваха в съседния парк. Тогава ги приемаше като врагове, а заедно с тях и всички останали човешки същества, които се намираха на по-малко от километър от Белия дом и нямаха на ревера си значката на Сикрет Сървис.
Оливър Стоун събуди любопитството му с факта, че е човек без минало. Говореше се, че някога бил държавен служител, но това бяха откъслечни и непотвърдени слухове. Потърси сведения за него във всички възможни архиви, но не намери нищо. Направи опит да разбере какво се крие зад името Оливър Стоун, което очевидно беше псевдоним. Успя да снеме отпечатъците му и ги вкара в системата за идентификация на пръстови отпечатъци на ФБР, но и там нямаше данни за него. Продължи да търси във военните архиви, компютърните бази данни на тяхната собствена служба и където още се сети. Но без резултат. За Съединените щати лицето Оливър Стоун просто не съществуваше.
Веднъж го проследи до къщичката на гробищата. Църковните служители отказаха да му дадат каквито и да било сведения за своя работник, а той нямаше причини да ги притиска. Няколко пъти остана да го гледа как работи по алеите и между надгробните плочи, питайки се дали да не претърси жилището му, докато го няма. Но нещо в този човек го накара да се откаже от идеята. От него се излъчваше особено достойнство и дълбока искреност.
— Какво те води насам? — попита Стоун.
— Просто минавах. Аделфия каза, че си бил на някаква среща.
— Тя обича да преувеличава. Видях се с приятели в парка на Музейния комплекс. Вечер обичаме да се събираме там. — Помълча, после попита: — Как вървят нещата във ВОБ?