Стоун вдигна ножа и го прибра в дланта си по доста необичаен начин. Свободната му ръка разкъса яката на нападателя. Отдолу се появи зачервеният му дебел врат с пулсиращи артерии. Острието на ножа сякаш се готвеше да го пререже от ухо до ухо. В очите на Стоун се появи странен блясък, непознат дори и за най-старите му приятели. Всичко продължи само миг. После тялото му рязко се дръпна назад, а главата му се вдигна към Аделфия, която дишаше тежко и го гледаше с опулени очи. Не беше ясно от кого повече се страхува в момента.
— Оливър? — прошепна тя. — Оливър?!
Стоун захвърли ножа, изправи се и изтупа коленете си.
— Господи, кървиш! — каза Аделфия. — Кървиш, чуваш ли?
— Нищо ми няма — промърмори той и избърса с ръкав разбитите си устни. Беше лъжа. Крошето на нападателя му беше нанесло тежки щети. Главата го болеше, гадеше му се. Бръкна в устата си и с едно дръпване извади един зъб, жестоко разклатен от удара.
— Не си добре! — изпищя Аделфия.
Някаква жена се приближи тичешком към тях.
— Полицията идва! — задъхано съобщи тя. — Добре ли сте?
Стоун мигом се обърна — точно когато полицейската кола с включени светлини спираше на ъгъла.
— Аделфия, обясни на ченгетата какво се е случило! — забързано изфъфли той с разбитата си уста.
После се отдалечи, без да обръща внимание на Аделфия, която викаше нещо след него.
Когато полицаите пристигнаха и започнаха да разпитват свидетелите, Аделфия не успя да измисли нищо друго, освен онова, което беше видяла. А то не беше много: Оливър Стоун просто беше забил показалеца си странично в тялото на нападателя, близо до гръдния кош. И това невинно действие бе накарало един едър и очевидно разгневен мъж да се строполи на земята като заклано прасе.
Особено много я впечатли начинът, по който Стоун държеше ножа. Само един път в живота си беше виждала човек да борави с хладно оръжие по подобен начин, но то се беше случило в Полша преди много години. Въпросният човек беше агент на КГБ, който беше дошъл да отведе чичо й — отявлен противник на съветския режим. По-късно откриха обезобразеното му тяло в един изоставен кладенец на трийсет километра от градчето.
Аделфия потърси с очи приятеля си и ахна от учудване.
Оливър Стоун беше изчезнал.
30
— Тук работеше Патрик Джонсън — каза Грей, когато влязоха в една голяма зала.
Алекс бавно се огледа. Залата беше колкото половин футболно игрище с празно пространство в средата и редица от кабинки покрай стените. Във всяка от тях имаше по един компютър с плосък екран, а въздухът се изпълваше от монотонното жужене на сървърите. Пред екраните седяха мъже и жени, погълнати от работата си, други крачеха напред-назад в общата част и изричаха кратки реплики в микрофоните, монтирани към слушалките на главите им. Дори Алекс, с целия си многогодишен опит, не разбираше нито дума от странния жаргон, който използваха тези хора. Усещаше се някакво напрежение.
Грей ги поведе към кабинките в дъното. Върху екраните, покрай които преминаваха, се мяркаха лица, повечето от тях с типичните за Близкия изток черти, редом с които течеше непрекъснат поток от данни, вероятно за всеки от тях. На Алекс му направи впечатление, че липсва хартия. Не успя да види дори един лист, въпреки че очите му шареха навсякъде.
— Тук хартията отдавна е изхвърлена от употреба — рече Грей и той се стресна. Дали пък не е включил в репертоара си и четенето на мисли?!
— Казвам тук, защото аз самият все още обичам да пипам материала с ръце — добави Грей и спря пред една кабинка, която беше по-широка от останалите и вместо до кръста, стените й се издигаха на два метра височина.
— Ето го работното място на Джонсън.
— От размерите му личи, че е бил началник — отбеляза Симпсън.
— Да. Той отговаряше за файловете на всички лица, заподозрени в тероризъм. Когато към нас премина и Националният център за оценка на заплахите, включихме директно в нашата база данни техните файлове и служителите им. Сливането се оказа изключително удачно. Разбира се, направихме необходимото да запазим самостоятелността на Сикрет Сървис в тази област. По тази причина както Джонсън, така и колегите му от НЦОЗ останаха на двойно подчинение.
Всичко това беше казано с подходящата доза великодушие. Хубав кокал са ни подхвърлили, отбеляза мислено Форд, отново оглеждайки огромната зала. Хубав и безполезен, тъй като нямаме никакъв контрол върху тъй наречените служители на „двойно подчинение“. Очите му се спряха на единствената лична вещ върху металното бюро — малка, поставена в рамка снимка на Ан Джефрис. Направи му впечатление, че както бе гримирана и нагласена, тя изглеждаше почти красива. Дали вече се бе свързала с адвокат?