Друго гениално хрумване беше липсата на каквито и да било снимки на мъртвите, с които да ги идентифицират. Това, разбира се, беше придружено и с подмяна на пръстовите отпечатъци, които се смятаха като неопровержимо доказателство за самоличността на индивида.
Въпреки всичко Картър Грей имаше усещането, че нещо не е наред. Затвори файла и реши да се разходи в района. Надяваше се, че поне това му е позволено.
Излезе навън и вдигна поглед към тежкия 747 на „Луфтханза“, който с равномерно свистене се снижаваше към пистата на летище „Дълес“. Мислите му неусетно се върнаха в миналото.
В началото на кариерата си беше получил назначение в свръхсекретна база на ЦРУ в околностите на Вашингтон, която по-късно беше закрита. Великолепно маскираният в гориста местност комплекс беше известен сред служителите на управлението като Зона 51-А. Но неофициалното му название беше Планината на смъртта.
Неотдавна НРЦ поиска възстановяване на базата, която да използва за разпит на терористи и евентуалните им помощници.
Но това изобщо не вълнуваше Грей, защото в чужбина имаше достатъчно подходящи места за същата цел. Изтезанието на затворници бе забранено както от американските, така и от международните закони. Лично той бе давал показания пред десетки комисии, разследващи нарушения на тези закони от преките му подчинени. И открито беше лъгал представителите на Конгреса.
Разузнаването бе мръсна работа. Хората, ангажирани в него, постоянно лъжеха и непрекъснато умираха. А фактът, че президентът на Съединените щати обсъждаше физическото ликвидиране на законно избрани ръководители на чужди държави, беше най-яркото доказателство за начина, по който се провеждаше глобалната политика.
Грей се върна в кабинета си, защото нещо го глождеше и искаше да хвърли още едно око на всички онези „мъртъвци“, които, в случай че изведнъж „възкръснеха“, щяха да окажат огромно влияние върху бъдещето му. Тежко й на Америка, ако това се случи, каза си той.
32
Алекс изпрати на Сайкс рапорта за последните си действия в момента, в който се прибра във ВОБ. И за разлика от предишния път реакцията беше светкавична. По телефона му наредиха незабавно да се яви в централата — не при Джери Сайкс, не при някой от заместниците му, а направо при директора на Сикрет Сървис.
Е, това вече не е на хубаво, рече си с въздишка той. Централата беше наблизо и той реши да отиде пеш. По пътя обмисли бъдещето си след края на държавната служба, който можеше да настъпи доста по-рано, отколкото си беше представял. С цели три години по-рано.
Със сегашния директор се беше срещал лично само няколко пъти по време на официални събития, предполагащи размяна на любезности и нищо повече. Но сега инстинктивно усещаше, че предстоящият разговор едва ли ще е дружески.
Няколко минути по-късно влезе в просторния директорски кабинет. Там беше и Джери Сайкс, който явно правеше опити да се слее с удобното канапе, на което се беше настанил. До него, за изненада на Алекс, се мъдреше и мис Джаки Симпсън.
— Затворете вратата, Форд — каза директорът на Сикрет Сървис Уейн Мартин.
Затворете вратата!
Това несъмнено беше лош знак. Алекс изпълни заповедта, седна и зачака. Мартин беше едър мъж, който си падаше по раираните ризи с големи копчета за маншети. Агент от кариерата, проправил си път до най-високото стъпало, той беше участвал в неутрализирането на Джон Хинкли — психопата, който се беше опитал да убие Рейгън. В момента седеше зад бюрото си и проучваше някаква папка. Форд успя да зърне надписа на корицата. Беше служебното му досие. Е, това вече наистина беше сериозно.
Мартин затвори папката, седна на ръба на бюрото и започна:
— Ще говоря направо, агент Форд. Защото, колкото и да не ви се вярва, имам и друга работа.
— Да, сър — механично отвърна Алекс.
— Преди малко ми позвъни президентът. Беше на борда на „Еърфорс–1“ и въпреки че го чака напрегната предизборна обиколка, си направи труда да ми се обади заради вас. И затова сте тук.
Алекс се вкамени.
— Президентът ви се е обадил заради мен?!
— Точно така. Можете ли да познаете защо?
Алекс хвърли поглед към Сайкс, който бе забил очи в пода. Симпсън гледаше в него, но и тя явно не беше в настроение да помага.