— Не си спомням този разговор с агент Симпсън, сър — рече задавено той.
— Как така не си го спомняш? Та той се е състоял днес сутринта! Тази институция не се нуждае от агенти с толкова слаба памет, затова ти предлагам да опиташ още веднъж! Имай предвид, че става въпрос за две кариери, едната от които току-що започва. — Мартин отново погледна към Симпсън.
— Самоличността на този човек е без значение, сър. Вече бях убеден, че трябва да продължа разследването, защото някои неща просто не се връзваха. Това е всичко. Отговорността е изцяло моя. Агент Симпсън няма нищо общо с решението ми да отидем в НРЦ. Тя само изпълни заповедта ми, и то не особено охотно. Готов съм да поема всички последици от своите действия.
— Значи отказваш да отговориш на въпроса ми, така ли?
— При цялото ми уважение към вас, сър, ще кажа, че ако имах и най-малките съмнения, че това има някаква връзка с разследването, щях да ви отговоря.
Много бяха причините, поради които Алекс Форд не желаеше да сподели с директора на Сикрет Сървис, че Оливър Стоун е „старият приятел“, който го убеди да продължи разследването. Същият чудак, който бе разпънал палатка пред Белия дом и упорито следеше за конспиративни действия от страна на правителството. В момента подобно признание му се струваше лоша идея.
Алекс облиза устни.
— Сър, отново подчертавам уважението си към вас, но става въпрос за доверие. Въпросният човек сподели с мен едно свое откровено мнение и аз не мога да излъжа доверието му, за разлика от някои други… — Изобщо не погледна към Симпсън, но думите му бяха достатъчно ясни. — Затова ще трябва да се задоволите с мен, сър.
Директорът се върна на стола зад бюрото.
— Имаш солидна и добра кариера в Сикрет Сървис, Форд — мрачно рече той.
— Смея да се надявам, че е така.
Алекс усети как пулсът му се ускорява в очакване на гилотината.
— Но това, което се запомня, е краят на кариерата…
Алекс почти се изсмя, защото точно същите думи чу от устата на Стоун, разбира се, по съвсем други причини.
— И аз така съм чувал, сър. — Замълча за миг, после добави: — Предполагам, че ще бъда прехвърлен в друго оперативно бюро…
Когато службата искаше да се отърве от някой агент, тя обикновено го изпращаше в някое от най-затънтените си подразделения.
— Не, просто си свободен до края на работния ден. Вече говорих с прекия ти началник, затова можеш да смяташ, че от утре си на служба в личната охрана на президента. Дано ти уври главата, докато висиш пред някой портал. Честно казано, не знам какво да те правя. Една част от мен настоява да те уволня още тази минута, но ми е жал за всичките тези години безупречна служба, които имаш зад гърба си. — Масивният показалец на Мартин заплашително щръкна напред. — Но за да няма недоразумения, те предупреждавам да стоиш далеч от случая „Патрик Джонсън“. Дори „старият ти приятел“ да настоява за обратното. Ясен ли съм?
— Абсолютно, сър.
— Добре. А сега се махай от очите ми!
33
Джамила изкъпа бебето, пови го и се приближи до прозореца. Лори Франклин играеше с другите две деца на модерната площадка в задния двор. Не прекарва достатъчно време с децата си, но когато е с тях, го прави както трябва, призна пред себе си иракчанката. Четеше им приказки, рисуваше и играеше с тях, заредена с търпение и безкрайно внимание. Лори Франклин обожаваше своите три момчета. В момента беше качила на гърба си най-голямото от тях, люлеейки братчето му на люлката. Миг по-късно хукнаха да се гонят из градината, след което се търкулнаха на земята и започнаха да се боричкат, надавайки радостни писъци. Джамила неволно се усмихна. И тя искаше синове. Много синове, които ще бъдат силни и здрави и ще се грижат за майка си, когато остарее.
Усмивката й изведнъж се стопи и тя обърна гръб на прозореца. Хората не бива да приемат даром това, което имат. Никога!
По-късно двете жени се заеха да приготвят обеда.
— След малко отивам да се срещна с Джордж — каза Лори Франклин. — Забравил си е самолетния билет, а тази вечер пътува. Постоянно забравя разни неща. Един инвестиционен банкер би трябвало да има по-добра памет.
След като обядваха и Лори Франклин замина със спортната си кола, Джамила натовари децата в микробуса и потегли към парка. Докато шофираше, мислите й отново се насочиха към близкото минало.
Доста от младите мъже, с които се беше обучавала в Пакистан, си водеха специални дневници на саможертвата, на своята саможертва. На Запад ги наричаха „дневници на самоубийците“, а вестниците публикуваха част от тях, открити след саможертвата на младите мюсюлмани в името на исляма. Самата тя често се опитваше да си представи как ще изглежда последният й ден. Какви мисли ще минават през главата й, какви ще бъдат реакциите й. Имаше много въпроси без отговор и тя се притесняваше от тях. Дали ще бъде смела? Дали веднага ще отиде в рая? Ще скърби ли някой за нея?