По време на обучението се беше сближила с един от младежите в лагера. Казваше се Ахмед и беше иранец — факт, който първоначално я настрои срещу него. Но той й разказа за живота в Техеран, който й се стори доста по-различен от това, което беше чувала в Ирак.
Именно този младеж й обясни какво означава името й на арабски: „красива“. Което много й отивало. Каза го с възхищение и почтителен тон, избягвайки да я гледа в очите. И тя се почувства щастлива. Той обаче често говореше и за близката смърт, отбелязвайки в дневника си всеки ден, с който се приближаваше към своята саможертва. Но категорично отказа да й каже датата.
Джамила не знаеше дали е изпълнил обета си. Не знаеше къде е изпратен. Търсеше снимката му във вестниците, преглеждаше всички новини за терористични атаки, очаквайки да се натъкне на името му. Но не откри нищо. А понякога се питаше дали и той не прави същото, търсейки новината за нейната смърт.
Ахмед беше начинаещ поет, който мечтаеше стиховете му да бъдат издадени, за да стигнат до другите братя мюсюлмани. Поезията му беше мрачна, дори трагична, породена от насилието и жестокостите на живота, който беше водил в Иран. Джамила помнеше какво й бе казал: „Когато човек е изгубил всичко, с изключение на живота си, цената на този живот не става по-висока. Такава е само цената на саможертвата. Няма по-възвишена цел от тази да умреш в името на Бога.“ Никога нямаше да забрави тези думи, защото те й вдъхваха кураж и придаваха смисъл на живота й.
В Корана пишеше, че всеки човек, мъж или жена, който е водил праведен живот и е вярвал в своя Бог, има запазено място в рая. Но Джамила вече беше разбрала, че мюсюлманинът със сигурност ще попадне там само по един начин — чрез мъченическа смърт в свещената война, водена от исляма.
Понякога си представяше как се среща в рая със своя поет. Да, Джамила много искаше да го види отново. Без значение дали на този свят или след смъртта си.
34
Стоун се прибра в малкия си дом на гробищата, почисти дрехите си и сложи лед върху подутата си брадичка. Изчака малко отокът да спадне, след което набра по мобилния телефон Рубън, а после и Кейлъб. Разбраха се да се видят вечерта. Потърси и Милтън, но не успя да го открие.
След това се зае да мете алеите, като междувременно помогна на двама посетители да открият гроба, който търсеха. Църковната документация беше загубена отдавна, но Стоун се беше заел да я възстанови и вече втора година правеше опис на погребаните тук. В хода на работата изучи с подробности историята на „Маунт Цион“ и неусетно се превърна в нещо като неофициален екскурзовод за групите туристи, които от време на време се отбиваха тук.
Сбогува се с посетителите и продължи работата си. Размишляваше върху постъпката си, която беше крайно неразумна. Все още усещаше тежестта на ножа в дланта си. Каква глупост, господи!
След известно време реши да се качи на метрото и да потърси Милтън в дома му. Искаше да научи дали е успял да провери регистрационния номер на онази кола. А и да разбере дали е добре. Защото хората, с които си имаха работа, можеха да проследят един пръстов отпечатък не по-трудно от него.
Закрачи по улицата, която щеше да го отведе до близката метростанция В един момент зад гърба му прозвуча клаксон и той се обърна машинално. Беше агент Форд. Колата му плавно спря до тротоара и стъклото се спусна.
— Искаш ли да се повозиш? — попита Алекс, после забеляза отока на лицето му. — Какво ти се е случило, по дяволите?
— Паднах.
— Добре ли си?
— Самочувствието ми е наранено повече от лицето — въздъхна Стоун и се настани до него.
Известно време пътуваха в мълчание.
— Мисля си за снощния ни разговор — обади се най-сетне Стоун. — Как върви разследването?
— Толкова добре, че ме върнаха обратно в охраната.
— Агент Форд…
— Виж какво, Оливър. Познаваме се достатъчно дълго време, за да зарежеш това „агент Форд“. Казвай ми Алекс.
— Добре, Алекс. Надявам се, че не съм ти докарал неприятности със съветите си.
— Аз съм голямо момче. А ти май излезе прав. За съжаление не успях да направя точна преценка на фактите и сега си плащам.