— Какви факти?
— Страхувам се, че не мога да ти кажа. Между другото, къде отиваш?
Стоун му каза адреса и добави:
— Отивам на гости на едни приятели.
— Дано да са влиятелни. Такива никога не са излишни.
— Аз нямам влиятелни приятели.
— И аз. За разлика от моята нова партньорка — използвам това определение съвсем условно, — която се оказа с голяма връзкарка. Едва днес благоволи да ме информира, че Картър Грей й е кръстник!
— Коя е новата ти партньорка? — погледна го с интерес Стоун.
— Джаки Симпсън.
Стоун се опули.
— Дъщерята на Роджър Симпсън?
— Ти пък откъде знаеш?
— Нали спомена за влиятелни приятели. А аз не познавам по-влиятелен от Роджър Симпсън. Едно време работеше в ЦРУ, но много отдавна.
— Не знаех, но това обяснява интереса му към разузнаването.
Стоун погледна през страничното стъкло и подхвърли:
— На колко години е тази жена?
— Джаки ли? На трийсет и четири-пет.
— И едва сега започва кариера в Сикрет Сървис?
— Преди е работила в полицията на Алабама.
— Що за човек е?
— Как да ти кажа… В момента я смятам за гаднярка. Вероятно защото ме предаде, при това днес сутринта.
— Питах те как изглежда.
— Защо се интересуваш?
— Просто от любопитство.
— Миньонче с черна коса, сини очи и остър език, особено когато е ядосана. Никога не отстъпва и казва каквото мисли.
— Разбирам. Красива ли е?
— Да не си решил да я каниш на среща? — ухили се Алекс.
— Старците винаги проявяват интерес към младите дами — усмихна се в отговор Стоун.
— Хубавичка е — сви рамене Алекс. — Ако се абстрахирам от отношението си.
Трийсет и пет годишна синеока брюнетка с пиперлив език, каза си Стоун.
— Виждал ли си някога Картър Грей?
— Днес го видях — отвърна Алекс.
— Какво ти е мнението?
— Доста е внушителен.
— Той ли е причината за неприятностите ти?
— Реших да се направя на хитър и да дам предсмъртното писмо за анализ на онези двама агенти от НРЦ, така че да имам извинение да си пъхна носа и там, но се оказа, че ме превърнаха в боксова круша. Нещо, което трябваше да предвидя…
Стоун изобщо не чу последните думи. Вниманието му беше привлечено от новината, че НРЦ разполага с писмото на Джонсън. Дали са открили отпечатъците на Милтън по листа?
— Отзивчиви ли бяха агентите на НРЦ, за които спомена? — подхвърли след известна пауза той.
— Не особено. Аз по принцип не обичам шпионите. Всъщност мразя ги и в червата си. Пет пари не давам къде се водят на ведомост — в НРЦ, ЦРУ или военното разузнаване. Защото всичките са еднакви и няма да ти кажат истината, дори от това да зависи животът на майка им.
— Вярно е — съгласи се Стоун. Някъде по средата на пътя помоли Алекс да спре.
— Мога спокойно да те закарам, Оливър — подхвърли агентът. — Директорът ми даде свободен ден, за да осъзная греховете си.
— Имам нужда от малко разходка.
Стоун изчака колата на Алекс да изчезне в трафика, измъкна телефона и набра номера на Милтън. Не му беше особено приятно, че приятелят му Алекс е отстранен от случая, но, от друга страна, изпита облекчение, защото това означаваше, че е извън опасност. Нещо, което не можеше да се каже за членовете на неговата група.
— Ало? — чу гласа на Милтън.
— Къде си?
— У Честити.
— От колко време си там?
— От сутринта. Защо?
— Забеляза ли нещо подозрително, когато излизаше от къщи?
— Не.
— Не се прибирай. Искам да се срещнем някъде навън. Да речем, на Юниън Стейшън. Можеш ли да дойдеш там до половин час?
— Мисля, че да.
— Ще те чакам пред книжарницата. Успя ли да проследиш номерата на онази кола?
— Без проблем. Разполагам с името и адреса. Те са…
— Ще ми ги кажеш, като се видим, Милтън. А сега ме слушай внимателно. Трябва да направиш всичко възможно да не бъдеш проследен.
— Какво си открил? — нервно преглътна Милтън.
— Ще ти кажа, като се видим. О, и още нещо. Потърси сведения за Джаки Симпсън, дъщерята на сенатор Симпсън? Агент е в Сикрет Сървис.
Стоун прекъсна разговора, след което набра последователно Рубън и Кейлъб, за да ги запознае с промените. После тръгна към най-близката станция на метрото. Броени минути по-късно вече стоеше пред входа на книжарница „Долтън“, която заемаше по-голямата част от масивната сграда на Юниън Стейшън. Започна да разглежда заглавията на витрината, но очите му не изпускаха изхода на метрото, откъдето трябваше да се появи Милтън.
Той обаче се появи от съвсем друга посока.
— Честити ме докара — отвърна на въпросителния му поглед Милтън, после се втренчи в лицето му. — Какво се е случило?