Алекс изведнъж осъзна, че, слушайки тези думи, ченето му е увиснало, и побърза да го затвори.
— А Кейт? — смотолеви той. — Доколкото разбрах, тя живее в някогашната конюшня.
— Исках да се премести при мен. Все пак къщата има осем спални, но тя не пожела. Обича личното си пространство, като всички жени. Иначе може да влиза тук когато си пожелае. — Протегна ръка и го потупа по коляното. — Значи това е първата ви среща, а? Колко романтично! Къде ще я заведеш?
— Не съм много сигурен. Кейт избра мястото.
— Нека ти дам един съвет, драги — хвана ръката му тя. — Дори модерната жена предпочита мъжът да поема инициативата от време на време. Затова следващия път ти трябва да избереш мястото. Бъди решителен и дръж на своето. Жените мразят мухльовците.
— Тя излиза ли често с мъже? — подхвърли Алекс и направи опит да скрие смущението си с фалшива кашлица.
— Разузнаваш, а? Е, добре. Случва й се веднъж на няколко месеца. Никой не се е задържал, но това не бива да те обезкуражава. Обикновено води разни адвокати с лъскави гащи, лобисти или висши чиновници. Но ти си първият с пистолет, когото е поканила тук — добави насърчително тя. — От теб лъха заплаха, нали така?
— Това хубаво ли е? — усъмни се Алекс.
— Млади човече, цивилизованите жени замерят опасните мъже с бельото си, просто не могат да им устоят.
Той се ухили и разтвори сакото си, под което блесна пистолетът.
— Колко вълнуващо! — плесна с ръце възрастната дама.
— Хей, Лъки, я по-далеч от моя човек!
Обърнаха се едновременно и видяха усмихнатата Кейт, облегната на рамката на вратата. Носеше черна плисирана пола до средата на бедрото, бяла блуза с дълбоко деколте и сандали. Алекс изведнъж си даде сметка, че никога досега не е виждал краката й. В бара беше винаги с панталон.
Кейт пристъпи към канапето, прегърна Лъки и я целуна по бузата.
— Просто забавлявам твоя хубавец, докато чакаме да се приготвиш. Не че ти трябва кой знае колко… — Старицата направи жална гримаса и добави: — Просто не е честно, Кейт. И най-добрият пластичен хирург на света не може да ми направи скули като твоите!
— Не се преструвай! Мъжете цял живот са тичали след Лъки Уитни. И още продължават.
Лъки дари Алекс с лъчезарната си усмивка и игриво подхвърли:
— Този младеж си го извади да му го видя, Кейт. Бас държа, че ти още не си имала това удоволствие.
— Извади си го? — повдигна вежди Кейт.
Обзет от ужас, Алекс скочи толкова рязко, че разля питието си.
— Пистолетът! — извика той. — Показах й личното си оръжие!
— Да, точно така — дяволито се усмихна Лъки. — Пистолетът. А сега ми кажи къде смятате да вечеряте.
— „При Нейтън“ — отговори Кейт.
— Охо! „При Нейтън“ значи! — възкликна Лъки, обърна се към Алекс и многозначително вдигна пръст. — Там води само онези, които наистина имат шансове!
40
— Разполагаме с още малко време, Рубън — подвикна от коша Стоун. — Може ли да се отбием на гробището „Арлингтън“?
Рубън хвърли поглед към най-почетното място за погребение на героите от войните и кимна.
Няколко минути по-късно влязоха през официалния вход и закрачиха покрай Мемориала на жените воини. Спряха за момент пред гробовете на братята Кенеди — едно от най-често посещаваните места в „Арлингтън“.
Изминаха няколко алеи и Рубън спря на поляната пред Арлингтън Хаус, някогашния дом на генерал Робърт Лий, конфискуван от федералното правителство, след като той бе оглавил силите на Конфедерацията.
— Тук ме откри преди време, нали? — промърмори той. — Пиян-залян.
Стоун огледа полянката и поклати глава.
— Беше отдавна, Рубън. Ти успя да се измъкнеш сам, побеждавайки демоните в себе си.
— Без теб нямаше да успея, Оливър. — Очите му пробягаха по надгробните камъни. — Бях много отчаян. Половината от хората в моята рота във Виетнам станаха жертва на оранжевия газ, но армията дори не призна, че това е нейно дело. Същото се случи и по-късно със синдрома на Залива. Единственото ми желание беше да дойда тук и да крещя, докато ме чуе някой.
— По-добре, че си бил в несвяст, защото същия ден тук беше и министърът на отбраната. Можеше да стане грозен инцидент.
— Бях тук като всеки друг, да отдам почитта си към загиналите.
Стоун спря между алеите и започна да брои надгробните плочи. Изправи се пред една от тях, някъде в средата на реда, скръсти ръце пред гърдите си и наведе глава. Слънцето бавно потъваше зад хоризонта. Рубън погледна часовника си, но не посмя да го повика.