— Къде отиваме? — попитах, докато се качвахме в колата й. — „Готини Готици“?
Леля Либи се засмя шумно.
— Трябва да намерим нещо, в което да мога да се побера, нали?
След няколко минути спряхме на един паркинг постлан с чакъл и се изкачихме нагоре по стъпалата към празното бивше начално училище, което днес бе убежището на Любителската Формация.
Заедно с ключа за колата, пощенската кутия, този от стълбището на блока и този от входната врата, леля ми имаше и такъв за сградата на Любителската Формация. Отне й минута, за да разбере кой точно ключ отваря входната врата, но в крайна сметка го намери.
Закрачихме бавно по главния коридор като минахме покрай плакати на Любителската Формация, за постановки на „Уестсайдска история“, „Звукът на музиката“ и „Саут Пасифик“13, празен директорски кабинет на и стол.
После минахме покрай една двойна обществена чешма, пред която все още си седеше малко преносимо дървено стъпало, и спряхме пред стая с отбелязана на вратата цифрата 3. Това, което преди е било класната стая на десетгодишни деца, сега бе маркирано с надпис: „Гардеробна“.
Черната дъска и чекмеджетата за папки все още си бяха по местата, но катедрата на учителя и чиновете на учениците липсваха, вероятно или продадени на търг, или изпратени в новото начално училище. Дузини кутии с надписи „Брожки“, „Шапки“ и „Шалчета“ бяха разпръснати по пода на класната стая, а редове със закачалки от наредени прашни костюми запълваха местата, където преди време е имало чинове.
Стаята бе изпълнена със смесения аромат от дрехи втора ръка и стари учебници.
С Леля Либи застъпвахме през кутиите по пода, проправяйки си път през старите дрехи с единствената цел да намерим нещо на леля, което да е поне малко готическо.
— Направо е страхотно — казах, докато се ровех из закачалките с дрехи. — Не познавам друг, който би направил това за мен.
— Да не се шегуваш? Обожавам подобни неща — леля направо сияеше, когато се пренесе на закачалките с ролки. — Това е една от причините да обичам актьорството. Винаги нося нещо различно от обичайния ми стил на обличане. Иначе съм зациклила в един стил на обличане от десетилетия.
— Не мога да си те представя по друг начин. Начинът, по който се обличаш показва, коя си всъщност. Има нещо повече от обикновени огърлици и гривни. А и ти не го правиш, за да приличаш на някого или да се впишеш в някаква компания.
— Отказах се от опитите да се впиша някъде още преди години — каза тя през смях.
— Това е причината мама да не разбира защо нося черно червило и дрехи. Не си слагам и татуировките само за да я видя откачила. Слагам ги, защото така ми харесва, защото това съм аз.
Леля Либи се спря за миг.
— И моята майка никога не е разбирала вътрешния ми стил — призна тя. — Права си за причината — каза замислено. — Тук не става въпрос за дизайнери и марки, а за себеизразяване и начин на мислене.
Усмихнах се както вътрешно, така и външно. С Леля Либи се обличахме различно като деня и нощта, но споделяхме едни и същи причини поради, които го правехме.
— Отне ми години, за да разбера напълно коя съм — каза тя. — Но мисля, че винаги вътрешно съм го знаела, още когато бях на твоите години. Просто имаше твърде много хора около мен, които искаха да съм като тях и ме тормозеха само, защото не бях. Баща ти порасна и с течение на времето се сля със средата около него. Но аз запазих завинаги хипи огърлиците си, албумите на Пинк Флойд и левите си убеждения. И в край на краищата намерих и хора, които ме харесват такава, каквато съм.
— Точно за това е толкова готино и важно, че ще промениш имиджа си само, за да прекараш една вечер в града заедно с мен.
— Е, предполагам, че днес ще си приличаме повече от когато и да било — каза леля ми с усмивка.
— Намерих черен корсет — казах, изваждайки един костюм от окачалката с дрехи.
— Бях с него на постановката на „Сън в лятна нощ“, когато играех Елена — оплака се леля. — Не можех да дишам седмица след нея.
— А какво ще кажеш за това? — попита тя, демонстрирайки една вещерска шапка вероятно използвана за хитовата постановка на „Магьосникът от Оз“.
— Мисля, че е малко прекалено — казах.
Леля Либи една пуританска черна рокля с висока яка.
— Носихме такива на постановката „Лов на вещици“. Ако я поскъся с няколко сантиметра… ще стане направо прекрасна.
— Мисля, че ще е страхотна — похвалих я.
Картонени кутии с надписи: „За Мъже“, „За жени“ и „За деца“ бяха складирани до стената под прозореца.
Махнах най-горната кутия от купчината с надпис „За жени“, отворих я и се разрових в нея. Имаше всичко от каубойски ботуши до обувки за степ, от гумени ботуши до елегантни обувки на токчета.
13
West Side Story, The Sound of Music и South Pacific са мюзикъли от 1961, 1965 и 1958 година. — Б.пр.