Мис Марпъл се наклони напред, като бързо си пое дъх.
— Не може да бъде — каза тя. — Говорим за петък вечерта.
— Петък вечерта?
— Да — петък вечерта. По това време мисис Бартлет разнася готовото пране по хората.
Сър Хенри се облегна в креслото си. Той си спомни историята на момчето Джими за подсвиркващия си мъж… да… всичко съвпадаше.
Изправи се и топло пое ръката на мис Марпъл.
— Мисля, че знам какво да направя — каза той. — Поне мога да опитам…
Пет минути по-късно той отново отиде в къщата на мисис Бартлет и намери Джо Елис в малката гостна сред порцелановите кучета.
— Вие ни излъгахте за снощи, Елис — рече отривисто той. — Между осем и осем и половина не сте били в кухнята и не сте поправяли този шкаф. Видели са ви да се разхождате по пътеката край реката в посока към моста няколко минути преди времето, по което е била убита Роуз Емът.
Мъжът изохка.
— Не беше убита… не беше. Нищо общо нямам с това. Тя сама се е хвърлила, наистина. Беше отчаяна. Аз не бих дал косъм да падне от главата й, наистина.
— Тогава защо ни излъгахте за това, къде сте били снощи? — попита рязко сър Хенри.
Очите на човека се отместиха и той неловко сведе поглед.
— Бях уплашен. Мисис Б. ме видяла там и когато чухме какво се е случило малко след това… тя рече, че съм в опасност. Реших да кажа, че съм работил тук и тя се съгласи да ме подкрепи. Тя е необикновен човек, наистина. Винаги е била добра с мен.
Без да каже нито дума сър Хенри излезе от стаята и отиде в кухнята. Мисис Бартлет миеше чинии на мивката.
— Мисис Бартлет — каза той. — Знам всичко. Мисля, че ще е по-добре да си признаете… освен ако не искате Джо Елис да бъде обесен за нещо, което не е извършил… Да, виждам, че не искате това. Ще ви кажа какво се е случило. Вие сте били да събирате прането. Натъкнали сте се на Роуз Емът. Помислили сте си, че е зарязала Джо и че ще тръгне с онзи непознат. Била е загазила… Джо е бил готов да й се притече на помощ, дори да се ожени за нея, ако е станело нужда и ако тя поискала. Живял е в дома ви четири години. Влюбили сте се в него. Искали сте го за себе си. Мразели сте това момиче. Не сте можели да понесете факта, че тази безполезна малка мръсница е можела да ви отнеме този мъж. Вие сте силна жена, мисис Бартлет. Хванали сте момичето за раменете и сте я блъснали във водата. След няколко минути сте срещнали Джо Елис. Джими ви е видял в далечината заедно, но при тази мъгла и по здрач му се е сторило, че бебешката количка е всъщност товарна и че я теглят двама мъже. Убедили сте Джо, че може да го заподозрат и сте скалъпили това, което е трябвало да бъде негово алиби, но което в действителност е било вашето алиби. Е, прав съм, нали?
Той си пое дъх. Беше заложил всичко на тази карта. Тя стоеше пред него и триеше ръце в престилката си, като се колебаеше какво решение да вземе.
— Всичко е точно както го казвате, сър — каза тя накрая със своя тих, приглушен глас (сър Хенри внезапно осъзна, че зад този глас се крие опасен човек). Не знам какво ме прихвана. Безсрамница… ето това беше тя! Просто не бях на себе си — тя нямаше да ми отнеме Джо. Животът ми не беше щастлив, сър. Съпругът ми… нямах късмет с него — беше инвалид с много опак характер. Гледах го и всеотдайно се грижех за него. А сетне Джо дойде тук на квартира. Аз не съм толкова стара, сър, въпреки сивите ми коси. Само на четиридесет съм, сър. Такива като Джо са един на хиляда. Бих направила всичко за него… наистина всичко. Беше като малко дете, сър, толкова нежен и доверчив. Аз трябваше да го гледам и да се грижа за него, сър. А тази… тази — тя преглътна и се овладя. Дори в този миг тя беше силна жена. Стоеше съвършено изправена и гледаше сър Хенри изпитателно. — Готова съм да тръгваме, сър. Въобще не съм и мислела, че някой ще разбере истината. Не знам как сте разбрали, сър… наистина, не знам.
Сър Хенри кротко поклати глава.
— Не аз разбрах — каза той и се сети за късчето хартия, което още си седеше в джоба му. На него с прилежен старомоден почерк бяха изписани следните думи: „Мисис Бартлет от «Мил Котиджис №2», у която е на квартира Дьо Елис.“
Мис Марпъл отново беше права.